Посвещава се на общите страдания на народите
Няколко думи„Озовах се сред изтерзан свят. Господи, дай ми сили да го изразя!“
(Из бележника ми — в навечерието на деня, в който срещнах пленника.)Тази история е плод на една вечер, която прекарах в едно село на пленници. Това беше прост и мил монолог, който завладя всички, защото всички мълчаха, и затова дори и днес не би прилягало да прибавя към него предговори. Ако обаче в края на краищата се реших да я представя с две думи, то правя това, за да разясня целта, която си поставям, като поднасям на обществеността, и то от свое име, това прекрасно народно цвете на Словото. Искам да кажа на тези, които могат, и на онези, които трябва да се заинтересуват, че би било проява на бездушие спрямо бъдните поколения, бездушие спрямо смисъла на живота — а това са нашите радости и скърби, — ако оставим да потънат в бездната на забравата тези прекрасни бисери, неподправените сълзи на нашето племе.
Само побърканите и мъртвите имат право да забравят; но всички, които носят в себе си диханието на живота, са длъжни да помнят, за да размишляват и да прощават. Споменът е този, който подхранва духа и сърцето. Споменът е един прекрасен дълг в живота. Нека тогава по нечий почин два или три пълни екипа се заемат със събирането на тези скъпоценни мозайки, с които ще украсим новия храм на духа ни. Без тях той би бил страшно празен; съберете ги, късче по късче, грижливо и с любов, и не оставяйте да се загуби това, за което сме заплатили така скъпо.
Именно за едно такова, цялостно дело поднасям тази история като опит и скромен принос.
Март 1929 г.
С. Д.
(обратно)1След смирненското поражение аз се озовах с родителите си в Пунта; оттам ме взеха. И останах пленник в Турция.
Хванаха ме по обед заедно с други. Мръкна се, а патрулите все още докарваха мъже в казармите. Към полунощ, както се бяхме притиснали един до друг, стражите се нахвърлиха върху нас и почнаха да ни удрят където завърнат с дървета и да газят и ритат тези, които седяха на земята коляно до коляно. Накрая отделиха колкото им трябваха и ги подкараха, като ругаеха.
Уплашихме се, че ще съсипят всички ни.
Един писар, чиято канцелария беше до нашата врата, чу, че си говорим тъжно и ни направи знак да отидем при него.
— Когато идват и ви викат — каза ни той, — вие се дръпнете навътре. А това, което ви казах, пазете го в тайна, не го разправяйте другаде.
Комментарии к книге «Историята на един пленник», Куфов
Всего 0 комментариев