На българския Парнас в сегашно време се подвизават множество поети, но само пет от тях заслужават особено внимание, поети с доказани способности и със строго определени физиономии. Те са Иван Вазов, Ст. Михайловски, Кирил Христов, П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Последният от тях е предмет на настоящия реферат. Аз ще се помъча да определя Пенчо Славейков като поет и художнпк (заедно с това като човек с известни [възгледи] върху света, хората и изкуството). П. Славейков изпъква особено силно в българската литература като епически поет. В епическата му поезия, събрана в двете сбирки „Епически песни“ и „Блянове“, се срещат главно два елемента, един лек и шеговит, а други сериозен и тъжен. Мотивите на първия елемент той взема из източните сказания или направо из живота на източните народи — турците и персите, — тези сказания и този живот, из когото са черпили и черпат теми много поети, когато искат да облечат известна философска идея в хубава и изящна форма. Но както и Стоян Михайловски, в използването на тези ценни съкровища той показва известна непохватност, която го докарва до смешно бръщолевение, до неща, на които мястото не е в поезията. За илюстрация на мисълта си аз привеждам едно из стихотворенията, написани по такъв маниер: „На хаджилък в коша“. Наистина не може да се откаже, че има стихотворения от този род, които ни поразяват със своите хубости („Два погледа“), но все пак изчезването им из неговата поезия би я очистило и въздигнало повече пред нашите очи. Защото тук е най-слабата страна на неговата поезия и изчезването й би отнело удоволствието на някои лигави критици и поети да го обвиняват в бездарност и измъченост на стиха.
Мотивите на втория род стихотворения П. Славейков взима из историята на другите или българския народ, из живота на хората на мисълта и чувството, из народните предания и песни и др.
Комментарии к книге «Пенчо Славейков», Димчо Дебелянов
Всего 0 комментариев