«Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни»

Вземете едно столетие и му наложете координатни оси — абсциса, ордината. Изберете квадрант. По възможност — трети. Защото съм се родил през петдесета. Сега вече е седемдесет и пета.

На шестнадесет ме изпроводиха от сиропиталището. Името, което ми лепнаха и което пренесох през хълмовете на Източен Върмонт, беше Харолд Кланси Евърет (на мен, простият и незабележителен юноша. Оттогава смених доста имена, но не се притеснявайте — моят почерк навсякъде си личи).

Татенцето Майкълс не ме хареса още от първата ни среща. Като видя официалния на вид документ, който ми дадоха от приюта, веднага ме назначи за… работник. Случи се така, че двамата с него управлявахме фермата за мляко, по-точно се грижехме за тринадесет хиляди триста шестдесет и две петнисти крави от хернзейска порода, които не правеха нищо друго, освен непробудно да спят в неръждаемите си гробове. Хранителният разтвор, примесен с наркотици, представляваше розова течност (лепкава гадост, не се мие лесно), която поемаха посредством прозрачни пластмасови маркучи. Раздвижваха се чрез електровибратори, от които мускулите им леко се тресяха. Но нямаха никакво намерение да се събуждат. А млекцето си течеше в неръждаемите цистерни… О’кей, стига! В прекрасен ден (когато аз, Селянина с мотиката, стоях насред полето, изнемощял от трите часа каторжен труд, и през пелената на умората наблюдавах организацията на Вселената), в мен съзря Решението. Разсъждавах горе-долу така: след като на Земята, Марс и спътниците е пълно с хора и всичко останало, сигурно ще се намери нещо по-хубаво от заобикалящите ме красоти. Защо пък да не си взема малко и аз?

Накратко, задигнах от Татенцето две кредитни карти, един от хеликоптерите ми и бутилка джин (дъртият скъперник си го вареше сам), и тръгнах. Някой от вас да се е опитвал да кацне с краден хеликоптер на покрива на „Пан Американ“, при това в пияно състояние? Бачкане, кофти храна и немалко количество тежки юмручни удари ме научиха да живея. Спомнете си, че преди десетина години честно работех по три часа на ден във фермата за мляко. Оттогава никой не ме е наричал Харолд Кланси Евърет.

Ханк Кюлафрой Ейкълс (риж, леко разсеян, висок метър осемдесет и пет) спокойно излезе от обществения трезор на космодрума с куп вещи, които не му принадлежат. Държеше в ръката си малък портфейл, където се побра всичко задигнато.

Вървящият до него търговец нареждаше: