«Чашата на призраците»

Тази книга се посвещава на паметта

на една обичана и уважавана майка — Вивиан Роуз Селф,

изгубена твърде рано от обичащото я семейство.

„Tolle Lege, Tolle Lege.“

(„Вземи и чети, вземи и чети.“)

„Благослови ме отче, защото съгреших. Минаха много години, откакто…“ — отпуснах се на пети и се вгледах в бялото, восъчнобледо лице на покойника, изпънат на ниската погребална носилка пред мен — отецът игумен, преживял поне осемдесет и пет лета, обвит в погребалния си саван, готов да бъде отнесен от благочестивите монаси в църквата, за да бъде положен там, заобиколен от пурпурни свещи пред олтара — осветено място, където кръжат ангелите, та пълчищата от демони, които дебнат, за да уловят душите на мъртвите, да не могат да пристъпят. По-късно същите тези братя, бедните мъже от обителта на сивите монаси, която се гуши под сенките на катедралата „Сейнт Пол“, щяха да изпеят своята заупокойна молитва, а след това да погребат игумена в осветената земя, за да намери подслон под някой олющен кръст, докато елементите се стопят и настъпи Второто пришествие на Христа.

Описвам отеца игумен като прехвърлил осемдесет и петата си година: сега аз не съм много по-млада. От месеци се подготвях да бъда изповядана от него. За останалите от общността аз съм просто една напуснала усамотената си килия отшелница, по-загрижена да чисти градинските алеи или да търка големите каменни плочи на пода в кухнята. Но игуменът се досещаше за тайната ми. Често, когато другите братя бяха заети, той ме откриваше сред ябълковите дървета или в обраслата градина, където скубех плевелите около езерцето с шараните. Докосваше ме лекичко по рамото или подръпваше ръкава на расото ми и ме канеше да отидем до някое сенчесто дърво или усамотено градинско кътче, където можехме да седим и да говорим за старите времена. Никога не му казвах много, макар че той знаеше коя съм. Как бях служила на кралицата-майка — Изабела Френска. Как бях с нея от времето, когато слезе в пъкъла, до мига, когато се въздигна към славата, само за да пропадне отново. Как се бях подслонявала дълго в сянката на Вълчицата, бидейки ученичка на „тази нова Йезавел“