«Вместо реквием (Поема)»

В памет на дядо ми Захари Ангелов Донев,

загинал на фронта при връх Китка през 1913 година.

1.

Мокра земя, кал и разстреляни селяни — рано         скосени                 ръкойки                         разхвърлени. Огнени сърпове спорят         и порят                 на кърпи                         простора, птици опърпани крият в крилата си слънцето.

2.

А пред дворове и порти протрити славят с гъдулки убитите и се раздават         закръглени пити. Майките рожбите         раждат                 сред нивите, хлипа в гърдите им дрипава мъката. Кой ще догледа деца недогледани? Кой ще погали жени непогалени         любени —         недолюбени,         любили —         недолюбили?

3.

Ронят се сълзи от свещи         и хора. Стапят се свещите, стапят се хората, вдига се мъката         скръстила                 пръсти                         напукани. Ти ли си майчице? Плачеш ли, плаче земята — черна светиня. Няма го вятъра — южният вятър, нейде замина. Портата стара — стара остана, клоните голи. Как през живота си, още отрано да не се молиш. Чуждите ниви — дългите нощи те състариха. Свърши войната. Няма го още. Где го убиха?

4.

Три пъти в утрото слънцето блесва, блесва         и пак се прикрива. Три пъти плесват         петлите                 с крилата си в стрехи крайпътни, далечни и сиви. Дрехите вече загниват в пръстта, а неизпраната кръв избуява над нея, в цвят аленее до дънер кръстат. Идва задушница         кърваво алена. Пак ще засветят         звездите бъкърено и като хиляди свещи запалени ще догоряват         и капят по къра. А незаритите още очаквани, срити с пръстта         от куршумите, чужда земя ще целуват завинаги, вместо Балкана и Тракия.

5.

Слушайте хора! Пейте за тази земя! Тази земя, под нозете на живите. Ралото вбива гръбнак и разрива пръстта, майките сеят         накъкрено семето. Пейте за тази земя и за ръцете корави, късали китки от здравец, скътвали в кърпи некърпени цвете         и хляб неначенат. Тази нощ с влака се връщат войниците. Майките, слезли нощес от иконите, бързат, с напукани устни целуват нощта и като стадо децата невръстни хукват по пътища пусти пред тях. Тази нощ с влака се връщат войниците…

6.

Тихо е. Тихо. Бавно и плавно на пръсти луната качва се по стъпалата                 от облаци и като царски придворни звездите правят ѝ път,         за да мине. А през баири и свлачища орни влачат се хора и техните сенки стягат сърцето         на земната мъка. Сякаш от долна на горна земя мести се пъкъла.

7.

Хора, искам да питам. Колко лица има мъката, мъката — непогребана, дето в сърцата завинаги живи при мъртви погребва? Казват, че идвала в плесен зарината суха,         немита,                 раздърпана и като облак чер ронела едри сълзи                 върху кърпите. Казват, но где са мъжете,         бащите, гдето заминаха с песен, с песен         и блеснали щикове. Няма ги! Няма ги! Няма ги! Вятърът свирва и хуква. Кука сред път кукувицата — нощната птица. Няма ги! Няма ги! Няма ги!

8.

Стига сте плакали чакали, чакащи жадни очи. Трижди по-черни са станали дните                 от влагата. Слънцето вече протяга         стопръстни лъчи, за да обгърне земята         и прага ви. Стига сте плакали! Много са живите на земята родени, непогребани — непобедени. Стърмен — София 1962–1963 г.

Информация за текста

© 2008 Димитър Донев

Издание:

Димитър Донев. Глинена лампа. Нарисувани стихотворения

Автор, художник, оформител: Димитър Донев

Редактор: Иван Кръстев

Издателство „Български художник“, София, 2008

ISBN 978-954-406-140-1

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-06-16 12:00:00