«Човекът, който не вярваше в щастието»

Той се качи на Ипсуич със седем различни седмични вестници под ръка. Доколкото успях да забележа, всички препоръчваха на читателите да си направят застраховка за смърт или телесни повреди при железопътни катастрофи. Той нагласи нещата си на багажника, свали шапката си и я сложи на седалката до себе си, изтри плешивата си глава с червена копринена носна кърпичка и започна грижливо да попълва името и адреса си на всеки от седемте вестника. Аз седях срещу него и четях „Пънч“. Когато пътувам, винаги вземам със себе си някое списание с овехтял хумор; според мен това успокоява нервите.

Като навлизахме в Менингтри, вагонът силно се разтърси при стрелката и подковата, която той внимателно бе поставил в багажника над себе си, се изхлузи през мрежата и със звън падна върху главата му.

Той не изрази учудване, нито гняв. Попи с кърпичка кръвта от удареното място, наведе се, идипна подковата, погледна я с укор и спокойно я изхвърли през прозореца.

— Заболя ли ви? — попитах аз.

По-глупав въпрос не можеше да се зададе. Разбрах, още щом го произнесох. Подковата тежеше най-малко килограм и половина — беше рядко голяма и тежка подкова. Виждаше се как на главата му се издига солидна цицина и само глупак можеше да пита дали го боли. Очаквах, че ще ми отговори ядовито. Поне аз, ако бях на негово място, не бих се сдържал. Той обаче явно прие въпроса ми като естествена проява на любезност и съчувствие.

— Да, малко — отговори той.

— А, защо ви беше нужна? — попитах аз, защото не се случва толкова често да срещнеш човек, който тръгва на път с подкова.

— Намерих я на пътя близо до спирката. Взех я за щастие.

Той разтвори кърпичката си, за да я сложи откъм по-хладната страна върху подутото място, а пък аз измърморих нещо дълбокомислено за страниостите на съдбата.

— Да — каза той, — доста ми е вървяло в живота, само че не съм имал никаква полза от това.