«Бунището»

Гаденето е по-мъчително от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.

Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.

Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва вече да е към края си, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина, и то малко по малко си връща цвета. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.

Чуват се стъпки, и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.

— Ставай, момче — ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом си е позволил зъбар, ако и евтинджия. — Искаш ли да изгазиш, трябва да хапваш.

Стеф се обляга на стената отляво — тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.

— А ти?

— Не съм гладен.

Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.

— Дълго ли те държа този път пристъпа?

— Таман допреди да дойдеш.

Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.

— Хари… Що го прайш тва?

— Казвал съм ти. Като начало — търсят ме. Болен лесно ще се издъниш, и може да ме хванат.

— Що тогава ме довлече, а не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.

Хари мълчи.

— Нема ли да кажеш що те гонят? Некого си клъцнал? Или повече народ? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.

Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.

— Добре де. Ти си знаеш.

— А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?

— Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лоста. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и ме щракнали.

— И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно.

— Да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?