«Любов в космоса»

— Тя е безупречна жена — каза Торнстън с идиотско блаженство на лицето. — През целия си живот съм мечтал за такава.

Греймър го погледна с цинична усмивка и кимна бавно и печално, а после забеляза:

— Ако ти наистина мислиш така, трябва да проверят съдържанието на главата ти.

Р. Филип Дейчбодън

„Ленивите обожатели“

Едно сравнително малко метално кълбо падаше през пространството, като непрекъснато забавяше скоростта си, към блещукащата звезда. От гледната точка на пътниците, тази звезда от ден на ден ставаше все по-ярка. Петънцето се превърна в прекрасен бисер, който скоро щеше да стане родно Слънце.

Но до мига, в който то ще се появи в естествения си вид, оставаха още няколко дни. Засега, до преодоляването на бариерата на светлинната скорост, можеха да му се любуват само от контролния екран.

Джеймс Нюхауз потри длани — до Земята оставаше само ден полет — и каза замечтано:

— Хайде, днес да направим купон и така да отпразнуваме завръщането в къщи. Ние четиримата. Та утре ще ни опипват, миришат, взимат проби, задават въпроси… Лекарите ще искат да се убедят кръвта ни още ли е червена, астрономите ще ни тръскат душите, докато не получат обяснение по всяка фотография… И през близките шест-седем седмици няма да имаме свободна минута. Дявол да го вземе, ние имаме пълното право да се радваме на пристигането си!

Роджър Гундерсън отпусна масивното и мускулесто тяло в едно от двете меки кресла и почеса едрия си нос.

— Поддържам това предложение — изрече той, — разбира се, ако е останало нещо за пиене.

— Това поне го имаме в изобилие — отвърна Нюхауз. — Ще бъде направо обидно, ако със собствените си ръце предадем бутилките пълни.

— Може би, вие ще поискате да знаете и нашето мнение? — чу се плътния, но мек и жизнерадостен глас на Бети.

— Защо не? — Нюхауз се разтопи в усмивката си. — Девойките могат да говорят, каквото си поискат, нали така, Род?

— Свещена истина — ухили се и Гундерсън, като показа горните си зъби. — Казвайте, Бети. Надявам се, че женската половина на екипажа няма да възразява.

Нюхауз забеляза Евелин, която бе промушила глава през вратата и слушаше. Дългите й черни коси се разстилаха по рамената и скриваха плавната извивка на тънката й шия.

— Ние не възразяваме… — пропяха хорово момичетата.

— Тогава, предлагам да започнем веднага — почти нареди Нюхауз. — Когато кацаме, трябва да сме поизтрезнели. И не признавам никакъв махмурлук!