«Звездният ужас»

Посред златна нощ това се случи, златна бе нощта, ала безлунна. Тичаше той бързо през полето, спъваше се, ставаше отново, кривваше като подгонен заяк, и се стичаха горещи сълзи по лицето сбръчкано и старо и по бялата брадица козя. Бяха го подгонили децата му, внуците му бяха го подгонили, и пищеше в шатъра самичка изоставената му правнучка. „Стой, ела си!“ — викаха децата му, и крещяха внуците задъхани — „Никаква беда не се е случила, ни овцете млечка са преяли, ни е огънят свещен угаснал, нито лъв, ни зенд1 пък кръвожаден шатъра ни пъстър са нападнали.“ А пред него черна дупка зееше. Старецът не я съгледа в мрака — рухна тъй, че кости затрещяха, и едва-едва не хвърли топа. Даже пълзешком се той затегли, но децата му го уловиха, сграбчиха му внуците халата. Чак тогава той им проговори: „Вай беда! Бесило, страх и яма за тогова, що е син човешки! Гледа го с безброй очи отгоре Черният и всичките му тайни вижда отнапред и не прощава. Тая нощ заспах, завит с кожуха, както му е ред отколе — ничком. Сън ми се яви — възедра крава с виснало и напращяло виме. Пропълзях под нея: мислех малко прясно млечице да побозая, ала тя ме ритна отведнъжка, тъй, че се събудих преобърнат — бях отвит и с нос къмто небето. Пак добре, че десният ми зъркел с жарка моч говедото опари, щото инак, ако гледах с двете, щях на място мъртъв да остана. Вай беда! Бесило, страх и яма, за тогова, що е син човешки!“ И глави отпуснаха децата, внуците лицата скриха в шепи. Всички чакаха какво ще каже старшият измежду синовете. Седовлас, така той заговори: „Откогато на света живея, аз не съм съгледал нищо страшно и сърцето мое ми подсказва, че и занапред не ще съгледам. Искам с двете си очи да видя тоя, който броди из небето.“ Промълви и тутакси полегна, не с лице надолу, ами възнак. Всички, затаили дъх, стояха, дълго, дълго чакаха смълчани. Старецът накрая разтреперан рече: „Е, какво видя?“, но нищо старшият му син не отговори. Братята му сетне доближиха и видяха, че не диша вече, а лика му с цвят на мед в гримаса е смъртта ужасно разкривила. Как жените хорово завиха, как децата вкупом запи щяха! Старецът пък козята брадица скубеше и яростно кълнеше. Осемте му сина — все мъжаги, рипнаха и лъковете взеха: „Ще се целим — викнаха — в небето, да умерим оня, който броди, трябва да усмъртим тая напаст!“ Но тогаз вдовицата извика: „Аз ще отмъщавам за мъжа си! Искам да го видя — оня горе, в гърлото му нокти ще забия и очите му ще изчовъркам!“ Викна и се тръшна на земята, но с очи затворени бе дълго, разни заклинания мълвеше, гърчеше се и гърди дереше. После взря се и се заусмихва, занарежда, също кукувица: „Лине, де пълзиш? А ти, Линойо, щеш ли пържен дроб от антилопа? Кой разби на делвата капака? Ей, деца! Бащице, ставай скоро! Виж, дошли са зендове и носят кошове тръстикови — дохаждат да търгуват май, а не за разпра. Колко тук огньове, колко люде! Цяло племе… божке… славен празник!“ Старецът се зауспокоява, почна своите рани да опипва, лъковете синовете скриха, внуците добиха малко смелост. Но когато легналата скочи, всички в миг от у плах пожълтяха, хладна пот изби ги и ги втресе. Почерняла, ала белоока, тя зави от ярост и закряска: „Вай беда! Бесило, страх и яма, за тогова, що е син човешки! Де съм? Що съм? Лебед окървавен ме преследва… Змей триглав ме гони. Щипе рак, ще муши козирогът! Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“ И когато тя се впусна с тоя вик на побесняла кучка, никой не посмя да я последва в пътя, който право в пропаст я отведе. Хората се върнаха полека, седнаха уплашени при шатрите. Полунощ преваляше. Хиена някъде излая и замлъкна. И тогава тъй се заговори: „Този на небето — звяр ли, бог ли, иска жертва явно. И момичка трябва млада, непорочна още, непогледната до днес от поглед мъжки ни веднъж, с мераци пълен. Гар умря, Гарайя се побърка, щерка им, едва осемгодишна, май за жертва най е подходяща…“ Хукнаха тогаз жените — Гара — малката — довлякоха набързо. Старецът изви топор от кремък, мислеше главата й да смачка, докато в небето не погледне — жалеше я, че му беше внучка. Ала всички други го възпряха: „Що за жертва с теме разтрошено?“ Сложиха момичето да легне върху плосък черен камък, дето огънят свещен бе дотогава — той бе вече мъртво пепелище… Сложиха я и глави склониха, чакаха я да умре и всички да отидат да поспят до изгрев. Но не щеше Гара да умира, вгледа се нагоре, после вдясно, дето бяха братята й, после — пак нагоре, сетне пък поиска да си тръгне. Старецът не даде и попита: „Как е?“ Тя с досада рече: „Няма нищо. Виждам само чер небесен свод отгоре, а по нето огънчета, както в блатото цветчетата напролет.“ Старият помисли и заръча: „Гледай още!“ И отново Гара дълго, дълго взира се в небето. „Не — тя рече, — туй не са цветчета, а са много, много златни пръсти. Те ни сочат планините, сочат ни полята и реките, сочат всичко, дето вече се е случило, дето става и ще стане утре.“ Хората я слушаха сащисани; не децата само — и мъжете тъй до днес не знаеха да бъбрят. А на Гара бузите пламтяха, бляскаха очите — тя цъфтеше, — и с ръце прострени към небето, като птица искаше да литне. После изведнъж запя тъй звънко като буен вятър сред тръстики, от иранските хълмя задухал. Малко по-голяма беше Мела, но и тя не беше мъж познала. Падна тя тогава редом е Гара, взря се и започна да приглася. А след Мела — Аха, а след Аха Ур, женихът неин, и полека цяло племе пееше, лежейки — като чучулиги в жарко пладне, или като жаби в лятна вечер. Старецът единствен се отдръпна е шепите запуши си ушите, и сълза подир сълза зарони от окото свое оцеляло. Плачеше, задето падна, още плачеше заради своите рани, зарад Гар и за жена му, също плачеше за времето, когато хората си гледаха ливадите със стадата овчи, или гледаха лодките в морето, или гледаха двора, дето тичаха децата им, но не гледаха в небето черно със звезди неведоми и чужди.

Информация за текста

© 1993 Бойко Ламбовски, превод от руски

Звездный ужас, 1921

Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, 2009

Редакция: NomaD, 2009

Издание:

Николай Гумильов. Заблуденият конквистадор. Избрана лирика

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Съставителство и превод: Бойко Ламбовски, 1993

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Станка Митрополитска

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-08-29 12:00:00

1

Древноперсийско племе зенди. — Бел.прев.

(обратно)