«Звездният ужас»

Посред златна нощ това се случи,златна бе нощта, ала безлунна.Тичаше той бързо през полето,спъваше се, ставаше отново,кривваше като подгонен заяк,и се стичаха горещи сълзипо лицето сбръчкано и старои по бялата брадица козя.Бяха го подгонили децата му,внуците му бяха го подгонили,и пищеше в шатъра самичкаизоставената му правнучка.„Стой, ела си!“ — викаха децата му,и крещяха внуците задъхани —„Никаква беда не се е случила,ни овцете млечка са преяли,ни е огънят свещен угаснал,нито лъв, ни зенд1 пък кръвожаденшатъра ни пъстър са нападнали.“А пред него черна дупка зееше.Старецът не я съгледа в мрака —рухна тъй, че кости затрещяха,и едва-едва не хвърли топа.Даже пълзешком се той затегли,но децата му го уловиха,сграбчиха му внуците халата.Чак тогава той им проговори:„Вай беда! Бесило, страх и ямаза тогова, що е син човешки!Гледа го с безброй очи отгореЧерният и всичките му тайнивижда отнапред и не прощава.Тая нощ заспах, завит с кожуха,както му е ред отколе — ничком.Сън ми се яви — възедра кравас виснало и напращяло виме.Пропълзях под нея: мислех малкопрясно млечице да побозая,ала тя ме ритна отведнъжка,тъй, че се събудих преобърнат —бях отвит и с нос къмто небето.Пак добре, че десният ми зъркелс жарка моч говедото опари,щото инак, ако гледах с двете,щях на място мъртъв да остана.Вай беда! Бесило, страх и яма,за тогова, що е син човешки!“И глави отпуснаха децата,внуците лицата скриха в шепи.Всички чакаха какво ще кажестаршият измежду синовете.Седовлас, така той заговори:„Откогато на света живея,аз не съм съгледал нищо страшнои сърцето мое ми подсказва,че и занапред не ще съгледам.Искам с двете си очи да видятоя, който броди из небето.“Промълви и тутакси полегна,не с лице надолу, ами възнак.Всички, затаили дъх, стояха,дълго, дълго чакаха смълчани.Старецът накрая разтреперанрече: „Е, какво видя?“, но нищостаршият му син не отговори.Братята му сетне доближихаи видяха, че не диша вече,а лика му с цвят на мед в гримасае смъртта ужасно разкривила.Как жените хорово завиха,как децата вкупом запи щяха!Старецът пък козята брадицаскубеше и яростно кълнеше.Осемте му сина — все мъжаги,рипнаха и лъковете взеха:„Ще се целим — викнаха — в небето,да умерим оня, който броди,трябва да усмъртим тая напаст!“Но тогаз вдовицата извика:„Аз ще отмъщавам за мъжа си!Искам да го видя — оня горе,в гърлото му нокти ще забияи очите му ще изчовъркам!“Викна и се тръшна на земята,но с очи затворени бе дълго,