«Ловци на роби край Мисисипи»

Палещото септемврийско слънце изпращаше почти отвесно лъчите си върху необятните поля с памук и захарна тръстика, върху ширналите се блата и прерии на Луизиана. Цялата природа си почиваше или по-скоро изглеждаше отпаднала и немощна, съсипана и обезсилена. Пламвалите й пори с копнеж очакваха нощната роса, която щеше да напои чезнещата от жажда земя, да възвърне свежия цвят на дърветата, а на цветята аромата. Жаркото слънце караше плантатора да се оттегли в най-отдалечения ъгъл на прохладното си жилище, където, зад спуснатите жалузи, с кристална чаша, пълна с вино, до себе си, той лежеше замечтан в плетения си люлеещ се стол и се развличаше — с една дълга сребърна лъжичка гонеше из чашата разхладителните ледени парченца.

А навън из нивите, превили голи гърбове под слънчевата жар, се точеха дълги редици от черни роби — мъже, жени и деца с големи кошове, където събираха пухчетата на памука, измъквани от твърдите семенни кутийки. В сянката на един пекан1 с голям кожен камшик в ръката стоеше облегнат на стеблото главният надзирател и прозявайки се, обхождаше с поглед пъшкащите берачи. От време на време извръщаше глава и поглеждаше към близката господарска къща, която привличаше окото му с една по-приятна гледка.

Десет стъпала водеха към дългия балкон на господарската къща, потънал в сянката на високи хининови дървета и две цъфнали магнолии. Пълзящи бели рози се виеха нагоре по украсените с дърворезба колони, достигайки дивата лоза, която под ниския сенник провираше сред нежните розови пъпки своите напращели сини гроздове. Във вътрешността на помещението, наподобяващо беседка, покрай стените бяха поставени редки тропически и северни растения, които смесваха благоуханията си с аромата на избуялите около тях пълзящи рози.

Но не само цветя и плодове украсяваха входа на дома на богатия Боуфорт, известен и уважаван като един от най-заможните плантатори по течението на цялата Фолс Ривър, не само разкошни цветове се полюляваха от едва забележимия западен вятър, идващ откъм обширната водна площ на Коварната река, а и между колоните, обкичени с цветни пъпки и плодове, ръката на малко негърче неспирно полюляваше пъстър изкусно изплетен хамак, в който лежеше дъщерята на плантатора, пленителна чернокоса креолка.

Около нея бяха пръснати току-що откъснати цветя и големи кадифени магнолиеви листа, върху които с помощта на игла тя бе изобразила и изписала различни фигури и имена. Из хамака и по стоящата наблизо масичка се търкаляха френски списания и модни журнали. Всичко това показваше, че младото момиче бе опитало какво ли не, за да убие скуката си.

Та нима загорелият от слънцето мрачен надзирател на негрите се осмеляваше да вдигне поглед към красивата и богата дъщеря на плантатора? Не, той добре знаеше колко много тя го мразеше, как се отвращаваше от него. Известна му бе пропастта, която зееше между него и момичето във всяко отношение. Не, не Гейбриела Боуфорт, а едно друго същество привличаше погледа му.

До Гейбриела се беше облегнала девойка със своеобразен чар, една индианка. Държеше в ръка ветрило от пъстроцветни паунови пера, с което вееше хлад на плантаторската дъщеря и отпъждаше жужащите наоколо насекоми. Тъмният бронзов цвят на кожата й, та даже цялата й стойка и поведение издаваха дъщерята на дивите гори. Само обичайната за индианците дълга и права гарвановочерна коса беше при нея леко накъдрена и имаше синкав оттенък, който е присъщ на квартеронките. Тя носеше лека рокля, кроена и шита по начина, използван от нейното племе. Колан, извезан с пъстри мъниста, стягаше роклята й над кръста и заедно с два коралови наниза (единият около врата, а другият около слепоочията) представляваше единственото украшение на девойката. Само мокасините й, направени от мека щавена кожа, още издаваха изкусната ръка на Недаунис Аис (Малката дъщеря), или просто Саис, както за по-кратко я наричаше Гейбриела.

Но колкото хубави и очарователни бяха и двете момичета, толкова по-мрачни мисли, изглежда, терзаеха Саис. Дали си мислеше за съдбата на своето племе, на целия свой народ? Прогонен от земята, който някога му принадлежеше, почти изтребен от оръжията и огнената вода на белите, той се бе оттеглил в Далечния запад, а тя остана да прислужва при един потомък на онази насилническа раса, макар самата тя по право и рождение да бе господарка на тази земя. Сигурно е, че би имала достатъчно основание да бъде тъжна по тази причина. Но не беше това, не я измъчваше и мисълта, че е принудена да служи някому. Саис мислеше за родителите си, от които бе отвлечена чрез коварна хитрост.

Гейбриела забеляза сълзи в очите на Саис.

— Саис, мила моя Саис, какво ти е? — попита съчувствено младата креолка.

Саис стисна дланта на Гейбриела и я погледна в очите, но после погледът й се отмести към малкото чернокожо момиченце, което полюшваше хамака, Гейбриела разбра този знак и каза:

— Пиканини2, я слез долу и виж дали по пътя не се задават някакви гости.

Малкото същество се втурна надолу по стълбите, за да изпълни заповедта на своята „мисус“. Гейбриела погледа няколко мига подир него, а после се обърна към Саис:

— Ето, видя ли, детето го няма, кажи ми сега най-искрено какво ти тежи. Сигурно ще мога да ти помогна.

— Ще научиш всичко — прошепна Саис, — може би наистина е по-добре да го знаеш, защото, ако…

Тя внезапно замлъкна и скри лице в ръцете си.

— Но за бога, какво ти става — рече умолително Гейбриела, — никога не съм те виждала такава!

— Изслушай ме — каза индианката с малко по-спокоен глас, — с няколко думи мога да ти доверя всичко. Макар да съм още млада, вече преживях ужасни неща. Аз съм единствената дъщеря на един вожд на рикарите, а малка част от нашето племе (твоите братя избиха почти целия ми народ) се беше заселила близо до земите на осагите — между тях и чероките. Баща ми беше приятел на бледоликите, той разбираше, че те ни превъзхождат. Тъй като дивечът непрекъснато оредяваше и не можехме да живеем повече само от лов, той мислеше, че единственият начин за спасение на жалките останки от неговото племе е да заживеят с нравите и обичаите на победителите си, да обработват ниви и да се спогаждат с белите. Ето защо всеки бял бе добре дошъл в нашата колиба и баща ми се държеше дружелюбно с всички. Само веднъж у него се пробуди старият почти изчезнал воински дух, и то когато един бледолик, груб и неприветлив човек, когото ние посрещнахме сърдечно, започна да се държи към мен нахално и да ми досажда. На края дори каза, че нямало защо да се правя на толкова студена и недостъпна, защото, както съвсем ясно доказвала и косата ми, съм била само някакъв си малък… нигър3.

Стрела да беше улучила баща ми, нямаше да скочи тъй бързо от мястото си. Той бе един от най-знатните воини на племето си, а майка ми — дъщеря на сиукски вожд. Навремето при някакво нападение той я отвлякъл, обикнал я и после се оженил за нея. Затова думите на белия нараниха толкова много гордостта му и подтикван от ярост и гняв, той измъкна томахока от пояса си и го запрати в главата на своя гост.

Бледоликият рухна на земята в безсъзнание. Но още в същия миг баща ми бе пронизан от мъчителната мисъл, че е нарушил закона за гостоприемството. Той се втурна към падналия човек, прегледа раната му и започна да се грижи за него като за свой собствен син чак докато оздравя и вече бе в състояние да напусне нашето селище.

Но онзи човек се оказа цял сатана. Полученият удар изпълни сърцето му е ярост и жажда за отмъщение. Докато все още изчакваше при нас да оздравее, той скришом огледал най-подробно нашия дом и цялата му околност и само след три нощи тайно се завърна със своите съучастници. Тихомълком нападнаха къщата ни, повалиха с удари стария ми баща, който се канеше да се нахвърли срещу тези бандити, мен ме вързаха, затъкнаха ми устата, качиха ме на един кон и в бесен галон ме отвлякоха по посока на Голямата река4.

Когато дойдох на себе си, беше дълбока нощ. Усещах, че препускаме по твърд тесен път между ниски дървета и храсталаци, защото тропотът на конските копита ехтеше надалеч из притихналата пустош. Каквито и да бяха помислите на разбойниците спрямо мен, те вероятно се страхуваха от незабавно преследване, понеже, без да си дават отдих, продължаваха да бързат, докато не достигнаха най-после едно място, несъмнено предварително уговорено, където се срещнаха със свои другари.

Кой знае какво е станало после с моя баща, тъй и не го видях повече, но затова пък пред очите ми се бе изправил някакъв непознат мрачен мъж, който в мое присъствие, още докато лежах вързана на земята, се споразумя с моя похитител за цената ми и получи от него писмен документ за покупка, както го нарече той. После ме отнесе в едно кану и го отблъсна от брега.

Лежах безпомощна на дъното на кануто. Представях си всички заплашващи ме опасности в най-ужасни сцени. Чувствах, че съвсем беззащитна, оставена на произвола на този мъж, знаех, че продадена като робиня, нямах надежда да срещна у белите никаква милост и тогава, изгубила каквато и да било вяра, в мен за пръв път се породи мисълта за самоубийство.

— Нещастна Саис — продума Гейбриела.

— Кануто беше една от онези тесни лодки с обло дъно, които се изсичат грубо направо от дънера на някое дърво. Размърдвах ли се, макар и леко, усещах как то се разлюлява и виждах страхливото движение на гребящия мъж, който се мъчеше да запази равновесието му. Само един тласък, някое внезапно блъсване от моя страна, и то би се преобърнало… аз бих се избавила. Едва-що бях взела това решение и при мисълта за близката смърт по гърба ме полазиха студени тръпки. Втренчих ужасения си поглед в белия мъж, но той отдаде боязливия израз на лицето ми на страха ми от него, усмихна се подигравателно и каза: „Не се терзай, сърчице мое. Ако бъдеш много послушна, ще станеш моя малка скуоу5!“ А после се закикоти тъй силно и сатанински, че в онзи миг наистина ми заприлича на някое чудовище, появило се от мрачните бездни на пъкъла. Но това още повече затвърди моето решение — исках да умра. От време на време, когато кануто леко се заклатеше наляво или надясно, можех да различа брега и по едно време видях, че се приближаваме до някакъв дълъг остров. Умея да плувам като риба, но е вързаните си ръце не бях в състояние да направя никакво движение. Не можех да се надявам на някакво друго избавление, освен на избавлението чрез смъртта.

— Нещастна Саис!

— Още веднъж се помолих на Маниту, бога на моя народ, още веднъж се порадвах на ведрата слънчева светлина, още веднъж дълбоко поех свежия въздух на красивия свят — после затворих очи и е всички сили внезапно се хвърлих към едната страна на тесния плавателен съд. „Спри, недей! Ще потънем!“ — изкрещя ужасен разбойникът и накланяйки се на другата страна, се опита да възстанови равновесието на лодката. Обаче аз бързо последвах неговото движение и в следващия миг усетих как студената вода ме погълна. Кануто се беше обърнало.

Не знаех дали белият умееше да плува. В случай че умееше, нямаше да му е трудно да ме завлече до недалечния бряг, защото ръцете ми все още бяха вързани. Но жива нямаше да ме докосне. Гмурнах се надолу с твърдото намерение да не излизам повече на повърхността. Ала волята на Маниту била друга. Течението отново ме върна към живота. Внезапно усетих как главата ми се удари в някакъв твърд предмет. В първия миг си помислих, че е кануто, но после забелязах, че съм попаднала под надовлечени от реката клони и дървета, и то тъкмо на такова място, където краката ми достигаха дъното, а сплетените над мен дървета образуваха малка пещера и там можех да подам глава и да дишам. Бях временно спасена. Но дали мощното течение, което недалеч от мен се разбиваше в скупчените клони и дървета, нямаше да смачка този слаб бент и сантиметър по сантиметър отново да ме изтласка в дълбоките води на реката и да ме унищожи? Бързата смърт бих гледала смело в очите, но да умра тук мъчително бавно, това бе ужасно!

Саис замлъкна и разтърсена от спомените, отново закри лицето си с ръце.

— Клето същество — промълви Гейбриела. — Защо толкова дълго нищо не си ми разказала? А как се избави от тази страшна опасност?

— Дълги часове — продължи Саис — останах да чакам под дърветата, защото се ужасявах от мисълта, че бих могла да срещна онзи мрачен човек. Когато най-сетне ми стана невъзможно да издържам повече във водата и цялата се разтреперих от студ, аз се заслушах внимателно да разбера от коя посока идваше течението, бързо пресметнах от коя страна на острова се намирах и се опитах да се освободя от ремъците, които все още стягаха ръцете ми. И ето че успях. Ремъците бяха от еленова кожа, водата ги беше размекнала, ръцете ми се изхлузиха от тях и бях… свободна.

Вече не ме беше страх. Онзи човек сигурно беше помислил, че съм се удавила, и бе напуснал това място. Гмурнах се, заработих енергично с крака и след кратки напрегнати секунди отново съзрях великолепната слънчева светлина. Но все пак още дълго не посмях да се покажа от водата. Не знаех дали бледоликият не е наблизо. Безшумно и предпазливо изпълзях върху ниския огрян от слънцето пясъчен нанос. След това благодарих на Маниту и дълго плаках.

Другото го знаеш. Пет дена по-късно баща ти ме намери в гората. Бях останала без дом. Не биваше да рискувам да се завърна в нашия лагер. Пред очите ми бяха повалили с удар на земята собствения ми баща, а как ли биха могли малцината мъже от моето племе да ме защитят от преследването на бледоликите? Ти ме прие в твоя дом, Гейбриела, и при теб намерих помощ и закрила.

— Но защо днес отново плака? — попита приятелски Гейбриела. — Та ти си сред приятели. Или имаш и други грижи?

— Ти днес видя ли — попита Саис и се огледа боязливо, — видя ли как предадоха онова нещастно същество на господаря му? Била избягала. Поне той каза така.

— Но тя беше робиня, а той неин господар.

— А откъде знаеш, че той е господарят й? Нима тя не се закле, че никога през живота си не го е виждала?

— Нали той имаше документ за покупка, в който бяха описани всички нейни отличителни белези — отвърна усмихнато Гейбриела. — Защо се измъчваш с толкова тъжни и тревожни мисли? Как може да те безпокои подобно нещо?

— Той имаше документ за покупка, в който бяха описани всичките й отличителни белези, и тукашните хора… велики боже… те му я предадоха в ръцете — извика индианката и скочи от мястото си.

— Господи! Саис! — възкликна Гейбриела загрижено, обезпокоена за разсъдъка на бедното девойче. — Какво ти е? Какво ти става?

— Отведе я завързана — продължи Саис, изпаднала в ужасна възбуда, — завързана! А също и за мен… и за мен е издаден подобен документ за покупка. Моят външен вид… коси… очи… даже белегът на рамото ми, всичко е описано!

Тя се отпусна разплакана на земята.

Гейбриела скочи изплашена от хамака и се наведе над злощастното момиче. Искаше да успокои Саис, но самата тя знаеше много добре каква опасност заплашваше бедното преследвано създание.

— Хайде, успокой се — каза тя на индианката, чийто страх бе преминал от облекчителните сълзи, — успокой се, знам как да ти помогна. Нали познаваш нашия приятел — продължи тя, — познаваш младия креол Сейнт Клайд, който е настроен приятелски към нас. Той дълго време е живял по югозападната граница на Мисури между чероки и осаги и сигурно ще ни даде някакъв съвет. Или сам ще препусне натам и ще доведе свидетели, или ще възложи тази задача на някой пратеник. Във всеки случай ти самата трябва да дадеш под съд престъпника. Това е единственият начин да пресечеш неговите домогвания.

— Сьолест, Сьолест — повика Гейбриела малкото чернокожо момиченце, което все още се взираше надолу по пътя, — Сьолест, тичай бързо и ми изпрати Ендимион!

Но нямаше нужда да го викат, понеже тъкмо в този момент на прага на вратата изникна едно момче и тихо каза:

— Мисус търси Димион — ей го тук!

— Ендимион — рече припряно Гейбриела, — нали знаеш къде живее мистър Сейнт Клайд?

— Масса6 Клайд — йес — кимна чернокожият. — Но, мисус, долу чака непознат джентълмен…

— Добре, добре, изпрати го при баща ми — продължи креолката нетърпеливо, — а ти вземи кон и препускай при мистър Сейнт Клайд, помоли го да дойде при нас колкото може по-бързо, ако е възможно още тази вечер… разбра ли ме, Ендимион? Още тази вечер… аз… ние… ние имаме важен разговор с него.

— Но, мисус, непознатият — прекъсна я малко страхливо Ендимион, — непознатият… масса спи и беден Димион получат много бой, ако него събудят…

— Тогава накарай го да чака долу в салона, там има книги, нека се занимава както намери за добре. А ти, Ендимион, побързай… нахрани преди това моя кон, не е изключено да ни потрябва за някоя важна работа, побързай, Ендимион, и се връщай по-скоро!

Кръглото лице на момчето изчезна под стръмната стълба и само минути по-късно припреният конски тропот показа, че то бе полетяло към Мисисипи по брега на Фолс Ривър.

Междувременно новата надежда, че скоро ще се отърве от всички страхове и грижи, бе успокоила Саис. Тя знаеше, че Сейнт Клайд би направил всичко, което е по силите му, за да я отърве от каквито и да било опасности и тревоги. А ако можеше самата тя да стане обвинителка, тогава, ако действително се появеше търговецът на роби, щеше да се види принуден първо да докаже несъстоятелността на тегнещото над него подозрение. А през това време тя щеше да успее да събере доказателства за индианския си произход. Преизпълнена с благодарност Саис стисна ръката на Гейбриела и промълви:

— Ти си добра към мен. Вече не се страхувам. Момичетата се прегърнаха и сърдечният поглед на Гейбриела срещна тъмните очи на Саис.

Облегнат на своето дърво, надзирателят бе забелязал непознатия и бавно се упъти към къщата.

— Какво ли, по дяволите, имат толкоз много да си бърборят днес двете момичета — промърмори си той под носа, — да ме вземат мътните, ако не ми се иска червенокожото момиче да ми принадлежи. Страшно жалко, че червената кожа не се купува тъй лесно като черната. Ами кой ли може пък да е този непознат? Вероятно някой спекулант на памук от Ню Орлиънс… е, време беше вече да дойде… навярно е подушил, че нашият памук все още не е спазарен и натоварен на парахода… а сега ще трябва да вземе и онуй, което сме дообрали.

С тези тихо промърморени забележки той продължи бавно да крачи покрай редиците негърски колиби в посока на господарския дом, после се изкачи по дървените стъпала и в следващия миг се изправи до току-що пристигналия непознат.

— По дяволите! — възкликна той изненадано. — Питуел, мътните го взели, кой вятър те довя тук?

— Дъксън? Кълна се в синьото небе — той е, тук, в Луизиана! — отвърна гостът и подаде дружелюбно ръка на надзирателя. — Ето виждаш ли как стари приятели все пак отново се срещат, макар и след дълги години. Всъщност къде се видяхме за последен път?

— Колкото по-малко говорим за това, толкоз по-добре — засмя се Дъксън. — Поне аз никога не съм се хвалил с тази история.

— Ах, сега си спомних — каза Питуел с усмивка, — да, да, почти бях забравил онова приятно развлечение. Но, глупости, вече има давност, а човекът сигурно отдавна е…

Той внезапно млъкна и скришом хвърли към своя другар бърз и подозрителен поглед, след което смени разговора:

— Ами ти какво правиш сега? Да не би да стоиш тук за собствено удоволствие, както казала мишката в капана?

— Аз съм главен надзирател в тази плантация.

— Доходна работа ли е?

— Ами доста… човек изкарва прехраната си.

— Кой е собственикът?

— Мистър Боуфорт.

— Колко бали7?

— Сто и осемдесет.

— Бре да се не види! — възкликна Питуел учудено. — А не може ли с този човек да се направи някоя сделка? Сигурно е червив с пари…

— Ако имаш негри — да. Трябват ни няколко добри работници и една домашна прислужница, ама да е някое хубавичко момиче, че старият не може да понася грозотиите.

— Негри ли? Хмм… може би няма да е трудно да се набавят. В какъв срок ги искаш?

— Колкото може по-скоро.

— Цените добри ли са?

— Бива ги. Имаш ли негри?

— Хмм… да… впрочем… кои бяха двете дами горе на балкона? Вероятно съпругата и дъщерята, а?

— Двете дами ли? В този дом има само една дама — рече надзирателят презрително. — Другата е индианка, един господ знае само по какъв ли начин се е присламчила тук, а пък на всичко отгоре е страшно горда и непристъпна — глупачката му с глупачка!

— Тъй ли? Ами човек изобщо ли не може поне да види този мистър Боуфорт? Преди да сключа някоя сделка с него, много бих искал да разбера що за птица е той. Тъй пазарлъкът ще бъде по-лесен.

— Ти си оставаш истински янки — засмя се Дъксън. — Ето, чувам го да слиза по стълбите. Между нас казано, ще трябва да го поласкаеш малко за чудесната му плантация… нали ме разбираш.

— Благодаря, благодаря! — каза другият приятелски. — Няма да пестя хвалебствията!

В този момент мистър Боуфорт влезе в стаята и поздрави госта със сърдечно „добре дошъл“ в неговия дом. Скоро непознатият го увлече в интересен разговор и понеже скоро щеше да се свечерява, плантаторът го покани да пренощува при него, което бе прието с готовност от Питуел.

Боуфорт, човек надхвърлил четиридесетте, и както вече споменахме, най-богатият плантатор край Фолс Ривър, или Фос Ривиер, както я наричаха заселниците от френски произход, се числеше към онези заможни аристократи от Южните щати, които разделяха човешкия род само на три категории хора, а именно: на плантатори, неплантатори и негри. Първата група се разпадаше по-нататък на два подвила — на плантатори, които събираха над петдесет бали памук, и другите, оставащи под тази граница. За общуване си избираше представители само от първата класа. На втората категория — неплантаторите — гледаше като на хора, създадени единствено, за да задоволяват различните нужди на плантаторите, а от третата — негрите — се отвращаваше като всеки истински креол. За него даже и най-далечните примеси на кръв като метиси и квартерони бяха нещо ужасно и ги търпеше около себе си само доколкото се нуждаеше от тях като прислуга. Презрението му към цветнокожата раса достигаше дотам, че веднъж в Ню Орлиънс хвърлил ножа си по някакъв нещастен метис само защото в тъмнината го бил взел за един свой приятел креол и минал по няколко улици с него под ръка. Но добре наточеното острие се забило в бедрото на изплашения до смърт човек, без да му причини някоя опасна рана. Нека тази случка послужи като характеристика за Боуфорт. Днешният гост се различаваше от плантатора както по своята външност, тъй и по цялото си поведение, и то съвсем не в своя полза. Боуфорт беше доста пълен, със здрав цвят на лицето и ако не се считаше гордостта, чертите му издаваха добродушие. А непознатият изглеждаше бледен, погледът му постоянно скачаше от един предмет на друг и щом срещнеше нечии очи, веднага се отместваше настрани. Но разговорът им бе все пак доста оживен. Мистър Питуел бе видял и преживял много, изглежда, разбираше търговията с памук из основи и както твърдеше, нейде край Алабама самият той притежавал доста значителна по размерите си плантация.

Тъй дойде времето за вечеря. Слънцето все още не беше залязло и заради прохладния ветрец и красивата гледка над нивята и съседните плантации масата бе изнесена горе на балкона. Хамакът висеше събран на един от стълбовете, Гейбриела се бе облегнала до него и гледаше надолу по пътя, водещ към Мисисипи, по който очакваше да се зададе нейният пратеник. Саис беше седнала в нозете й.

В този момент по стъпалата се разнесоха крачките на двамата мъже.

— Позабави се — прошепна Гейбриела.

— Да, много се бави — каза Саис. Тя изведнъж усети, че Гейбриела я гледа, и се притисна към нея.

— Саис, все още ли се безпокоиш? — попита Гейбриела. — Но какво ти е? Цялата се изчерви.

— Добър вечер, лейдис — разнесе се гласът на непознатия.

— За бога, Саис, какво ти става! Та ти изведнъж страшно пребледня! — възкликна изплашено креолката.

— Добър вечер, деца — Мистър Боуфорт се приближи. — Мистър Питуел — дъщеря ми и нейната приятелка, една млада индианка… Е, Гейбриела, ами Саис да не е болна? Какво му е на момичето?

— Наистина не знам, татко, цялата трепери. Саис!

— Какво — прошепна индианката, изправи се и втренчи погледа си за няколко секунди в непознатия. После нададе силен вик и се строполи на земята.

Гейбриела, мигновено прозирайки истината, хвърли кърпата си върху лицето на своята приятелка — но твърде късно.

Питуел, комуто това странно поведение бе направило силно впечатление, се втурна към нея по-скоро инстинктивно, с рязко движение смъкна кърпата и смаяно възкликна:

— Мътните го взели… моята робиня!

— Вашата… какво? — извика Боуфорт. — Ваша робиня? Човече, да не сте се побъркали! Тя е индианка, а те не се продават.

— Не е вярно! — намеси се Гейбриела, силно изплашена, и се опита да изправи изпадналото в несвяст момиче. — Това е безсрамна лъжа! Тя е била отвлечена, било е извършено престъпление! Саис е тъй свободна, както и самата аз, нямате право да посягате на нея!

— Настоявам да ми бъде върната собствеността — каза непознатият с мрачно изражение и бръкна в един джоб на връхната си дреха, откъдето извади връзка документи. — Ето нейния документ за покупка — продължи той, обръщайки се към плантатора, — баща й беше индианец, а майка й мулатка. Погледнете само косата й. А ако не ви стига сегашната й уплаха като доказателство, че не може и дума да става за грешка, то тогава вижте тук описания белег на лявото й рамо.

Боуфорт прегледа мълчаливо написаното и после пристъпи към Саис.

— Татко, за бога! — извика Гейбриела в панически страх. — Не бива да вярваш на този човек, всичко е измама!

— Гейбриела — каза баща й дружелюбно, но строго, — ти не можеш да се месиш в тази работа. Ако белегът не съществува, в което искам да вярвам, в такъв случай обвинението е несъстоятелно. Обаче ако белегът е налице, тогава тази никаквица няма да остане и пет минути под моя покрив. Знаеш, че държа на думата си. И бездруго, ако това същество има негърска кръв в жилите си и се е осмелило да се храни на една маса заедно с бели хора, заслужава бесило.

— Татко, заклевам те в името на всички светии, този документ е подправен! Саис ми разказа всичко, била е отвлечена, баща й е бил пребит, а тя самата е била хвърлена в едно кану!

— Измишльотини — Питуел поклати глава усмихнато, — госпожице, срещали ли сте досега избягал негър, който да няма скалъпена някоя такава правдоподобна историйка?

— Татко… татко! — замоли се Гейбриела и се опита да го задържи. Но той гневно я отблъсна и извика:

— Е, ама скоро търпението ми ще се изчерпи. Нищо няма да сторя на момичето. Ако е индианка, тя е свободна като всички нас, но намеря ли… по дяволите, ето го! Мистър Питуел…

— Чакайте! — извика Гейбриела, чийто поглед често и боязливо се бе извръщал към наблизо минаващия път. — Чакайте! Ето че идва мистър Сейнт Клайд. Нека само се приближи, той може да попречи, не бива да допуска да се случи подобно нещо…

— Мистър Сейнт Клайд да върви по дяволите! — каза гневно старият плантатор. — Нима може да се намесва в правата на един непознат нему човек? Мистър Питуел, момичето е ваше и нека благодари на дъщеря ми, че няма да отнесе и порядъчна порция бой с камшик. Проклятие! Негритос, който е тъй нахален да отрича цвета на кожата си!

— Можем да я оставим до утре сутринта в някоя от негърските колиби — каза Питуел, приближи се до нея и протегна ръка към момичето, което все още лежеше в безсъзнание, — в ранни зори…

Навън се разнесоха припряни мъжки стъпки.

— Мистър Сейнт Клайд, помогнете ни! — извика силно Гейбриела, изпаднала в отчаяние. А в същия миг, когато младият човек се появи на вратата, Саис отново отвори очи. Един-единствен поглед й подсказа всичко. За няколко секунди тя подпря глава на рамото на своята приятелка, но после се изправи и се огледа наоколо с безумен поглед.

— За бога, какво се е случило тук? — възкликна Сейнт Клайд, втурна се към треперещото момиче и го подкрепи. — Какво е станало, мис Боуфорт?

— Помогнете на Саис! — отвърна Гейбриела. — Спасете я от този негодник!

Непознатият пребледня от гняв.

— Гейбриела — повиши глас баща й, — вече ми дойде до гуша! Мистър Сейнт Клайд, оставете този негритос сам да се оправя. На един бял мъж не подобава…

— Мистър Боуфорт!

— Да, наистина момичето е робиня, избягала от този джентълмен.

— Това е лъжа — обади се внезапно Саис с горд глас. Думата „негритос“ й бе възвърнала силата и присъствието на духа, тя почувствува, че бе настъпил мигът, от който се страхуваше от толкова време. Но сега пък той бе изгубил вече целия си страховит ореол, а нейното душевно равновесие се бе възстановило. Но напусто остана разказът й с кратки и ясни думи за цялата долна постъпка на мерзавеца, който стоеше до нея, повдигаше рамене и се усмихваше, напусто призоваваше бог за неин свидетел — тя се намираше в Луизиана, един бял я беше посочил като негова избягала робиня, къдравата й коса подкрепяше думите му, но още по-неопровержим изглеждаше документът за покупка, където точно бе описана цялата й фигура. Та нима неотдавна в този щат не бе продадено на търг едно бяло момиче с руси коси и сини очи, но дъщеря на метиска? И щом като това почти бяло момиче все пак оставаше робиня, какво ли можеше да очаква една индианка, поставяна от американеца далеч под него заради кафеникавия цвят на кожата й, ценена от него само малко повече от африканската раса?

Когато всички молби останаха безполезни, Гейбриела поиска да откупи приятелката си от непознатия, но срещу това започна да протестира Сейнт Клайд, и то с такова топло чувство, което му правеше чест, ако бе породено само от чиста човечност.

— Не! — извика той. — Това би означавало да се признае, че тя е презряна негърка! Нека остане тук като свободен човек, а аз ще донеса необходимите доказателства. Мистър Питуел, вие не бива да напускате този район, преди да сте доказали, че повдигнатото срещу вас обвинение е несъстоятелно.

— И кой го обвинява? — избухна Боуфорт. — Кой го обвинява, сър? Някакъв си негритос — неговата собствена робиня! Нима сте толкова глупав да вярвате, че съдът изобщо ще обърне внимание на подобно обвинение? Би трябвало по-добре да познавате законите на щата.

— Самият аз обвинявам този човек — каза Сейнт Клайд, — самият аз, а не това момиче, което не бива да му бъде предавано, докато не се изяснят нещата.

— Ще ви бъде трудничко да наложите своето — отвърна му Питуел със саркастичен смях. — За щастие аз съм добре запознат с тукашните обичаи. Можете да ме обвините, обаче нямате никакво право да ми пречите да си взема собствеността.

— Господине, първо трябва да докажете, че Саис е ваша собственост! — извика Сейнт Клайд.

— Това е доказано, мистър Сейнт Клайд — отвърна студено Боуфорт, — а сега много ще ви помоля да не ни пречите повече. Мистър Дъксън — обърна се той после към надзирателя, който в този момент се появи на вратата, — имайте добрината да отведете тази избягала робиня — при тези думи той посочи към Саис — в някоя от негърските колиби. Но вие носите отговорността за нея!

— Саис ли? — възкликна Дъксън смаяно, едва вярвайки на ушите и очите си. — Саис да е негритос? Ай, ами тогава трябва дяволът да…

— Господине! — извика възмутеният Сейнт Клайд.

— За бога — рече умолително Саис, хващайки го за ръката, — недейте да се опълчвате сега срещу толкова много хора, обърнете се към съдилищата, те трябва да ми помогнат. Нали съм под закрилата на Съединените щати. Баща ми отстъпи земите си на правителството, а те му обещаха подкрепата си. Ще ме задържат само дотогава, докато успея да намеря някой, който да отиде като пратеник до моето племе. Всички ще дойдат тук, за да свидетелствуват, че съм дъщеря на техния вожд. О, ако знаеше само брат ми…

— За тази цел не са необходими индианци — прекъсна я Питуел и се захили, — и аз самият мога да свидетелствувам за баща ти. Ами коя е била майка ти? Метиска — та нима тук пише нещо друго? Тази метиска бе собственост на мой приятел, от когото те купих. И ако той те остави толкоз години при баща ти, направи го само за да получиш някакво възпитание. Но въпреки това ти си оставаше негова робиня.

— Майка ми беше дъщеря на един сиукски вожд — извика Саис — и онзи, който твърди обратното, лъже!

Юмрукът на стария Боуфорт грубо повали нещастницата на земята.

— Какво? — кресна той. — Нима на всичко отгоре тази негритоска гадина в мое присъствие ще нарича един бял човек лъжец? Не й ли стига, че най-напред излъга самия мен и дълго ме води за носа?

Той едва ли щеше да завърши изречението си тъй безнаказано, понеже с гневен вик върху него се нахвърли Сейнт Клайд, ако Гейбриела не се беше втурнала срещу младия креол и не го закле да пощади баща й. А в този момент между двамата застана и надзирателят, който подвикна на младия човек:

— Мистър Сейнт Клайд, искам най-приятелски да ви предупредя повече да не приказвате излишно. От този миг нататък ми е възложено да бдя над госпожицата и онзи, който се опита да защитава моите роби срещу мен самия, ще получи цяла педя студена стомана в тялото си!

При тези думи той измъкна изпод жилетката си своя масивен леко закривен нож.

Клайд не беше въоръжен, а и знаеше, че ако някое чуждо лице незвано се намесеше в работите на надзирателя или робовладелеца, законите изцяло ги закриляха. Неотдавна по подобна причина в Охайо бе застрелян един аболиционист, без след това убиецът да бе имал някакви по-големи неприятности от един петнайсетминутен разпит. Тъй че засега Сейнт Клайд бе принуден да отстъпи пред грубата сила, но се закле в себе си, че ще спаси Саис.

— Мистър Боуфорт — каза той възбудено, обръщайки се още веднъж към плантатора, — ще отговаряте пред мен за жестокото си поведение към това нещастно момиче, но засега нямам власт да се противопоставя на насилствената ви постъпка. Ще отговаряте за всичко, каквото направите със Саис, а бог ми е свидетел, че отсега нататък ставам неин закрилник — законите на щата трябва да ми окажат помощ и ще ми окажат. Сбогом, госпожице Боуфорт, и не изоставяйте нещастната Саис!

Междувременно надзирателят бе направил знак на двама негри, които тъкмо внасяха различни инструменти в къщата, и щом се приближиха, им подвикна:

— Отнесете момичето в колибата на майка Бети, а ти, Бен, ще останеш там да я пазиш. Отговаряш с черната си кожа за нея, жив ще те одера, ако я оставиш да избяга.

— Не се страхува, масса — каза негърът ухилен, — ама кое момиче? Аз не вижда момиче за взимане. Мисус Саис ли?

Сейнт Клайд се втурна надолу по стъпалата, метна се на коня си и препусна към Мисисипи. Гейбриела превърза кървящото чело на Саис със собствената си кърпа. А двамата негри пулеха очи ту към един, ту към друг от присъстващите и не можеха да проумеят какво се бе случило, докато най-сетне един вик на надзирателя и заплашително размаханият камшик им напомни да изпълнят дадената им заповед. Те вдигнаха индианката от земята и я отведоха в една от ниските негърски къщурки, които, построени в дълги равномерни редици, обграждаха господарския дом и доста наподобяваха на някое подредено село. Гейбриела се оттегли в стаята си, а мъжете, този път бе поканен и надзирателят, насядаха около масата. Изглежда, Боуфорт искаше с помощта на добре изстуденото бледорозово вино да прогони и гнева, и лошото си настроение. Преди да си легне да спи, той благодари на непознатия, че го е освободил от позора да държи под покрива си редом с белите и някакъв „проклет негритос“. Мистър Питуел получи стая за спане, но каза, че въздухът бил приятно хладен, и предпочете още около четвърт час да се разхожда по брега на реката заедно с надзирателя. Двамата закрачиха по една алея, обградена от хининови и декоративни дръвчета, отправяйки се към входа на плантацията, който бе засенчен от гъсто засадени смокинови и портокалови дръвчета.

— Я слушай, Питуел — каза Дъксън, като спря при смокините, — пак ли изигра един от твоите стари номера, а? Има ли момичето негърска кръв, или няма?

— А теб какво те засяга? — промърмори Питуел, оглеждайки се боязливо. — Нали тук никой не може да ни подслуша?

— Жив човек няма. Но ела, трябва да ми разкажеш всичко, проклет да бъда, ако тая работа е чиста. По дяволите, приятелю, не бъди толкоз потаен! Никой от нас двамата няма да предаде другия, нали?

— Е, добре, ще узнаеш всичко, обаче нека се махнем оттук и излезем на открито — прошепна Питуел, — между дърветата не се чувствам в безопасност.

Двамата „достопочтени мъже“ се насочиха към брега на Фолс Ривър и хванати под ръка, започнаха да се разхождат насам-натам покрай реката. Питуел откровено разказа на своя приятел и съучастник цялата история, но същевременно му заяви, че макар и да се чувствувал доста сигурен, все пак не искал да изчаква, докато младият фукльо Сейнт Клайд изпълнел заплахите си, а още на другия ден в ранни зори щял да потегли на път.

— Нещата се нареждат чудесно! — каза надзирателят. — И аз мисля да си оправя сметките с Боуфорт и да напускам и ако останеш още ден-два, може би ще мога да те придружа. Тогава ще е по-лесно и да се пресметне стойността на дообрания памук. Не ми харесва вече тук край тази река, искам да отида в Тексас и да си купя собствена плантация.

— Какво? Нима вече напечели толкоз много? Бързо е станало — отвърна Питуел през смях.

— Ами би трябвало да си голям глупак — рече надзирателят усмихнат, — ако за три години в такава голяма плантация не спестиш някоя хубава сумичка.

— Нямам нищо против да те почакам — каза Питуел, — обаче не мога, трябва да гледам да продам момичето. Първо, тук не се чувствам съвсем в безопасност и второ… имам си и друга работа. Едва ли можеше нещо друго да ми бъде по-добре дошло от туй, че отново я намерих. Дявол знае как това нежно същество се е спасило от удавяне. Със собствените си очи я видях как потъна, пък и ръцете й бяха вързани!

— Индианците могат да плуват и да се гмуркат като риби — обади се Дъксън, — но знаеш ли какво, Питуел, аз ще купя от теб малката!

— Какво? Ти? Ами креолът?

— Да върви по дяволите! Поемам върху себе си цялата отговорност.

— А ще я купиш ли на цената, която мога да й взема? — попита предпазливо Питуел като всеки истински янки. — Готов ли си да понесеш загубата, ако се появят индианците и си я поискат обратно като дъщеря на техния вожд?

— Да, разбира се — възкликна подигравателно надзирателят, — обаче тъкмо заради това би трябвало да я получа по-евтино… давам ти двеста долара.

— Охо, това е твърде малко! Не забравяй, че момичето струва осемстотин.

— Ако те изоставя на произвола на съдбата, няма да струва и петдесет цента — обади се Дъксън злъчно.

— Не, приятелю, бога ми, двеста са твърде малко, в такъв случай предпочитам да изчакам. Броиш ли ми триста, твоя е!

— Дадено! Ела с мен у дома, прехвърли документа за покупка на мое име и си вземи парите.

— А ти мислиш ли, че мога да поостана тук още няколко часа, без да се излагам на опасност?

— Ако щеш и няколко години! Веднъж стане ли момичето мое, тогава и цяла Луизиана няма да може да ми я отнеме. Във всички робовладелчески щати законите са на моя страна. Хайде, Питуел, след десетина минути красивата индианка трябва да е моя собственост, а още утре ще предявя правата си над нея. След това цялото й племе да дойде тук и да започне да се кълне — все ми е тая!

Двамата мъже бързо закрачиха обратно към къщата на надзирателя, разположена сред негърските колиби, и там сключиха сделката. Питуел прибра парите, а Саис бе приписана на надзирателя като негова еднолична законна собственост. На сутринта самият Боуфорт щеше да сложи отдолу името си като свидетел.

Междувременно Сейнт Клайд бе пришпорвал коня си тъй безмилостно, че когато спря пред къщата на съдията в Поант Купе, животното остана няколко секунди на крака, олюлявайки се, а после, отпаднало и изтощено, рухна на земята. Без даже и да се огледа, младият човек се втурна нагоре по стъпалата, връхлетя в стаята на съдията, с кратки думи му разказа случилото се и го призова да му окаже помощ. Съдията беше доблестен мъж, строго спазваше правните норми и бе човечен в изпълнението на своя дълг. Но щом чу за издадения документ за покупка, той замислено поклати глава. Знаеше силата на подобно писмено доказателство.

— Млади човече — каза той след продължително мълчание, като погледна загрижено креола в очите, — работата е лоша. Все пак ми се струва, че гледате на цялата история доста романтично, но даже всичко да беше точно тъй, както го описвате, пак не виждам по какъв начин биха могли да се променят нещата. А дори да сме твърдо убедени, че с младото момиче са постъпили незаконно и несправедливо, пак не бива ние да действуваме противозаконно.

— Но все пак нали не бихте допуснали да заловят и продадат една свободна индианка? — извика гневно Сейнт Клайд. — Та същото би могло да се случи на всеки бял, стига двама негодници да се съюзят, да напишат документ за покупка с неговите белези и да се закълнат, че майка му била метиска.

— Туй едва ли ще стане — усмихна се съдията. — Преди да бъде продаден някой бял, би трябвало да се намерят доказателства, че той действително има негърска кръв в жилите си. Но и вие не бива да вярвате на всякакви подобни разкази на избягали роби. Всемогъщи боже! Та понякога те лъжат, та се късат!

— Нима е невъзможно да се измъкне индианката от ръцете на този човек, докато бъдат доведени свидетели от нейното племе?

— Скъпи приятелю, племето живее на седемстотин или осемстотин мили оттук. Самият мистър Боуфорт я е прехвърлил на повече от четиристотин мили надолу по реката. Не, в такъв случай всякакви лица, имащи известна прилика с индианците, като мулати и метиси, биха могли да твърдят, че в жилите им тече чиста индианска кръв, а след това да ни помолят да изпратим някого при ескимосите, за да доведе тук свидетели. Не, няма как, не става! Но даже и свидетелите да бяха вече тук, те все пак щяха да са само… индианци. Най-разумното би било вие да купите момичето, щом толкова много държите на нея, а ми се струва, че е така.

— Да я купя ли? — възкликна Сейнт Клайд и втренчи поглед в съдията. — Да я купя? Действително да я направя робиня? Та няма ли някакъв друг начин да спасим Саис от този позор?

— Страхувам се, че няма. Във всеки случай това би било най-сигурният начин поне за момента да я задържим при нас. А може би да склоним непознатия да приеме първо само една част от сумата, а пък после да видим какво още може да се направи. Какво ще кажете?

— Ах, уважаеми господин съдия — отвърна младият креол, — знаете много добре, че съм беден. Единственият ми кон току-що рухна на земята и едва ли ще събера достатъчно пари, за да си купя нов. А откъде тогава да намеря сумата, която ще поиска онзи негодяй за Саис?

— Слушайте, Сейнт Клайд, ще ви направя едно предложение: самият аз ще купя момичето и ще го задържа при мен. Спечелите ли тези пари, тогава ще я предоставя на вас.

— Купуване и все купуване! — процеди през зъби креолът, потискайки гнева си.

— Приемете предложението ми — каза съдията сърдечно, — в моя дом ще се отнасяме към нея като към наша дъщеря.

— Добре тогава! — рече Сейнт Клайд. — Принуден съм да се подчиня, това ще я избави поне за момента. Но после ще намеря свидетели, които да потвърдят, че е родена като свободен човек, пък ако ще да се наложи да ги докарам чак от ледените райони на Севера.

— Няма да ви помогне кой знае колко много. Впрочем, ако действително имате намерение да изпратите човек при онова индианско племе, по една случайност мога да ви посоча къде да си намерите пратеник. Тази сутрин, прехвърляйки се през Мисисипи, тук в Поант Купе дойдоха седем-осем индианци от областта Уест Фелисиана. Продаваха еленово месо, а после накупиха и отнесоха със себе си барут, олово и уиски.

— От кое племе бяха?

— Вероятно от чоктавите, дето все се навъртат тук наоколо. Но най-напред уредете покупката на индианката. Понеже ако наистина е тъй, както вие мислите, и онзи добър човечец има нечиста съвест, той едва ли ще се бави дълго в този край, а ще отведе плячката си на сигурно място… Тъй, дайте това писмо на мистър Боуфорт, нека той извърши сделката от мое име. Сега жена ми и бездруго е съвсем сама, а вече познава индианката. Не се съмнявам, че двете чудесно ще се разбират.

— Но още нещо, господин съдия, трябва ми друг кои, ще можете ли да ми продадете?

— Колко давате? — попита съдията, тъй като един американец никога не пропуска възможността да направи пазарлък за някой кон.

— Като заделя пари за най-необходимото, остават ми четиридесет долара.

— Добре, ще ви намеря кон, но не е възможно да тръгнете още тази вечер.

— Тръгвам веднага!

— Глупости! Не разваляйте сега всичко с вашата припряност! Всяка вечер в осем часа старият Боуфорт се зарежда с бледорозово вино и си ляга да спи. Направо е невъзможно да го разбудиш, а даже и да ви се удаде, не ми се ще да го срещам в подобно настроение. Преди девет часа сутринта няма как да се разговаря с него. Тръгнете ли оттук в осем часа, ще го заварите тъкмо да закусва. Това е най-подходящото време. Впрочем помолих Боуфорт да позабави плащането с три дни и през това време да задържи Саис у дома си. Може би все пак ще успея да я спася. Утре ще разговарям с Бийти, един от нашите най-добри адвокати. Има ли някаква възможност да се докаже самоличността на дъщерята на вожда, той непременно ще я открие и използва.

Изпълнен с нови надежди, Сейнт Клайд най-сетне склони да приеме предложенията на съдията и да пренощува при него. А когато на сутринта вече препускаше по широкия път с писмото, което щеше да избави Саис от ноктите на търговеца, едва тогава и на самия него му стана ясно колко много обичаше младата индианка. Вярно, че беше беден и нямаше нищо друго, освен собствената си сила и издръжливост, но дъщерята на дивите гори, свикнала на лишения още от дете, едва ли би тъгувала по удобния живот в плантацията, ако той действително не й беше безразличен, както си мислеше и се надяваше. Само че най-напред тя отново трябваше да бъде свободна, свободна като елена в прерията.

Той пришпори коня си и най-сетне достигна поселището край Фолс Ривър. Профуча през малкото градче с отпуснати юзди, а после покрай него се занизаха плантация подир плантация… и там… ето там сред зеленината му се мярна високият блестящ на слънцето покрив. Добра се до портокаловите дръвчета, скочи от коня, закачи юздите му на едно полуизсъхнало дърво и изкачвайки се бързо по стъпалата, той се втурна в помещението, където мистър Боуфорт винаги закусваше.

— Здравейте, Сейнт Клайд! — сърдечно го поздрави плантаторът. — Хубаво правите, че пак ме посещавате, вчера вечерта бях малко в лошо настроение, но проклетият негритос толкова ме ядоса! Е, елате де, ей там има още един стол. Сципионе, негоднико, не можеш ли да не дремеш, когато един джентълмен се нуждае от стол? — прекъсна сам мисълта си, за да отправи това „приятелско“ напомняне към негърчето, което му прислужваше по време на закуска.

Сейнт Клайд се огледа неспокойно из помещението, където обикновено по това време стояха Гейбриела и Саис.

— Дъщеря ми ли търсите? — попита Боуфорт. — Тази сутрин нещо не й е добре и помоли да бъде извинена.

— Ами… ами Саис?

— Слушайте, Сейнт Клайд — каза старият Боуфорт и остави ножа си на масата. — Ако искате да бъдем добри приятели, не ми разваляйте закуската и не ме занимавайте с тази стара история. Работата е вече уредена!

— Уредена ли? Но за бога, как? Саис замина ли?

— Още не е, но сега ми направете удоволствието да седнете. Виното е отлично, а бифтекът превъзходен.

— Мистър Боуфорт, трябва да ви предам това писмо от съдията. Моли ви най-настоятелно да изпълните желанието му.

— Хубаво — каза Боуфорт и без да го погледне, тикна писмото под чинията си, — после ще го прегледаме.

— Но, мистър Боуфорт, бързо е, щастието на един човешки живот зависи от него — замоли се Сейнт Клайд.

— Ама вече започва да ми идва до гуша — възкликна Боуфорт, къде засмян, къде ядосан. — Да не би да си мислите, че на този свят има нещо, заради което бих оставил бифтека си да изстине, а розето да се стопли? Хич не се залавям с онова, което може да почака, докато закуся. Такъв ми е девизът, а сега седнете, иначе сериозно ще се разсърдя!

Сейнт Клайд добре разбра, че в случая никакви други възражения не биха могли да помогнат, и седна до плантатора, но му беше невъзможно да преглътне дори и залък. Изпи няколко чаши вино и после започна неспокойно да се разхожда насам-натам по дългия балкон, където въздухът бе наситен с аромата на цветовете. Междувременно мистър Боуфорт най-спокойно довърши закуската си, бавничко допи остатъка от виното, после си изтри устата с кърпа, отпусна се за кратко време назад в стола и като пое дълбоко въздух, каза:

— Тъй… а сега да поизлезем и да видим как…

— Ами писмото…?

— Ах, тъй, да… замалко да го забравя. Е, та какво пише съдията?… Драги приятелю… интересувам се… тъй като спешно ми трябва… жената сама… моля ви сърдечно… Саис… за бога, пак този проклет негритос!… да я откупя… Глупости, закъснял е… важни причини… да отложите предаването й. Глупости, казах вече, че е закъснял… голяма услуга… с уважение и приятелство… да, ама съжалявам… закъснял е…

— Но нали само преди броени минути казахте, че Саис все още не е заминала? Защо да е късно?

— Моят надзирател я купи — отвърна му Боуфорт. — Обърнете се към него и ми спестете тази работа — до гуша ми дойде непрекъснато да ме измъчват с тази твар.

— Но мистър Боуфорт, какво, за бога, ви направи толкова коравосърдечен към Саис? Та досега се отнасяхте към нея повече като баща, отколкото като чужд човек.

— Тъкмо там е работата, господине! — извика старият плантатор възмутено. — Тъкмо там е работата! Че трябваше да преживея този позор пред очите на всички мои негри. Или си мислите, че тези мерзавци не са изпопадали от смях само защото господарят им е седял толкоз дълго време на една маса заедно с едно момиче от тяхната раса?

— Но ако Саис наистина е индианка и вие, без да знаете, сте подпомогнали извършването на едно престъпление? — попита Сейнт Клайд, гледайки възрастния човек право в очите. — Ами ако онзи непознат заедно със своите съмишленици и с помощта на някой съдия е фалшифицирал документа за покупка и чрез вас обрече на мизерия и нещастие едно момиче, което досега ви считаше за свой втори баща?

Боуфорт гледа втренчено младия човек няколко секунди, но после поклати ядно глава и избухна:

— Глупости… щуротии… излизате ми с цяла кошница „ако“ и „но“, а… по дяволите! Оставете ме сега на мира с вашите вайканици! Момичето е продадено, аз самият подписах документа и — баста! Щом толкова държите на нея, вървете при надзирателя, с петдесет долара печалба сигурно ще ви я отстъпи… или… я по-добре отидете до нивята с памук и го изпратете при мен. Искам да поговоря с него.

Старият човек влезе в най-близката стая и гневно затръшва вратата зад гърба си. Но той не беше ядосан толкова на младия креол, колкото на самия себе си. В този момент у него за пръв път се породи мисълта, че може би все пак бе действувал прибързано и се бе оставил да бъде подведен от гнева си. Станалото — станало, но сега той искаше да опита дали не беше възможно поне да поправи нещо. Науми си да купи Саис, а после да разучи произхода й. А дотогава тя можеше да се нанесе в някоя малка къщица и нямаше да общува нито с него, нито с дъщеря му.

Един час по-късно Дъксън и Питуел отново се намираха на брега на реката.

— Питуел — каза надзирателят, — все пак ми се струва, че ще е по-добре, ако тръгнем на път още утре сутринта. Старият Боуфорт, изглежда, е започнал да изпитва някакви угризения… става опасен.

— Надушил ли е нещо? — попита страхливо Питуел.

— Не би било кой знае колко чудно — процеди през зъби Дъксън. — Оня фукльо пак беше тук и сигурно му е проглушил ушите с молбите си. Представи си само, искаше да откупи от мен момичето.

— Кой? Мистър Боуфорт ли?

— Ами да… и двамата… първо оня младок, а после, когато отидох при господаря, и самият Боуфорт. Докато разговарях с него, той въртеше в ръката си някакво писмо и нека ме обесят, ако не беше от съдията. Тъй като тук имам да уреждам само някои дреболии, направо не виждам защо е необходимо да се бавим повече. А щом отказах да му продам индианката, както обикновено той позеленя от гняв и каза да съм отидел при него след един час, та да си оправим сметките. Ще използвам този случай. Изобщо едно толкова бързо разплащане спестява някои неприятности. Всичките си останали работи мога да уредя до сутринта. Гледай и ти да бъдеш готов дотогава! След четири дни трябва да сме в Тексас!

— Добре — каза Питуел замислено. — Но после, Дъксън, няма да продължим сами… ааа… имам неколцина приятели, които ще ме чакат малко по-надолу от пристана на Фишер. Ти… ти няма да имаш нищо против едно по-бързичко пътуване, нали?

Дъксън му хвърли остър поглед отстрани и след кратко мълчание попита:

— Но тогава поне ще ми разрешиш да те попитам защо.

— А ще ми дадеш ли честната си дума, че ще мълчиш? — прошепна Питуел.

— Та нима за това ти е необходима честната ми дума? — отвърна надзирателят на въпроса с въпрос и се усмихна.

— Е, виждам, че ме разбираш, Дъксън — продължи тихо Питуел. — Пак съм подел една малка сделка, също като онези, дето ги нравехме навремето. Едни богат плантатор от отвъдния бряг на Мисисипи много иска да прехвърли робите си в Тексас, тъй като за някои хора в Луизиана те имат твърде висока стойност. Дава ми по сто долара на глава. Вчера сутринта прекосихме реката под Уотърлу, а с помощта на двама мои другари откарах всички негри, сто и петнайсет души, в блатистата местност, разположена между пристана на Фишер и мястото, където по-нататък реката сама пресича собствения си завой. Не видя ли онези тримата, дето минаха тази сутрин оттук? Бяха последните. Всичките имат фалшиви паспорти8. Вече знаеш всичко и ако си умен, няма да се присъединиш към нас сам, ами ще си вземеш още неколцина… придружители. Та нима Боуфорт няма негри, на които животът в Луизиана да не им харесва повече? Можеш да им кажеш, че ще отидат на по-хубав климат.

— Става — промърмори Дъксън, загледан втренчено пред себе си, — но, Питуел, цялата работа има един друг доста неприятен недостатък. Нито за миг не се съмнявам, че ще успеем да се измъкнем. За оръжия сигурно сами сте се погрижили вече. Обаче ако, както навсякъде се говори, Тексас се присъедини към Съединените щати9, тогава какво ще правим? Тогава тамошното правителство ще ни върне обратно по съдебен път.

— Боже мили! — Питуел се засмя. — Ако правителството се залови да връща обратно всеки, който е извършил някакво престъпление, ами че тогава кой ще остане после да обработва земята, да отглежда добитък или да се бие срещу мексиканците и команчите? Не, Дъксън, съвсем излишно е да се тревожиш, нищо подобно не ни застрашава. Това го знаят и онези юначаги в Тексас, та нали иначе и самите те никога не биха гласували за присъединяване към Щатите.

— Мисля, че имаш прано — каза Дъксън. — А и в никакъв случай не би ни било трудно да продължим още по на запад, там, където нито Тексас, нито пък Чичо Сам могат да ни сторят някакво зло. Стигне ли се дотам, сигурно ще се намерят хора, които да ни помогнат.

— Седем осми от Тексас — отговори Питуел.

— Е, ами добре, щом е тъй, тогава по-добре да тръгнем още утре в ранни зори, така че около десет или единайсет часа всички да се съберем. Няма защо да се боим, че ще ни преследва някой от тази плантация, понеже Боуфорт не става толкова рано, а и аз ще се погрижа, щото той да си мисли, че липсващите негри са нейде другаде на работа. Ами Саис ще тръгне ли доброволно с нас?

— И този въпрос ми го задава един надзирател! А ти камшик нямаш ли?

Дъксън се усмихна и каза саркастично:

— Ти, изглежда, не разбираш как човек трябва да се отнася към дамите. Но… аз имам едно друго средство. Ще взема нашата малка двуколка и ще пътувам с нея. Като извинение могат после да кажат на господаря, разбира се, не преди да ги е питал, че съм откарал багажа си до пристана на Фишер, където винаги спират лодки и параходи. Но, мътните го взели! Та нали днес исках да остана при моята малка… женичка, а ето на, че сега ще трябва до зори да тичам насам-натам, докато ми се завие свят. Е, по дяволите, в Тексас ще мога да си го наваксам. Сигурно тя няма да ми се разсърди.

— Едва ли — каза Питуел сухо. — И тъй, сега на работа! Имаш ли оръжия?

— Две карабини, ловджийски нож и три чифта пистолети. Нали знаеш, надзирателят трябва винаги да е готов да превърне жилището си в малка крепост.

— Добре, а вземеш ли двуколката, ще можеш всичко да натовариш на нея… винаги има полза от такива неща. Но я виж ей там по алеята се задава онзи млад фукльо, дето толкоз много търчи подир индианката. И младата господарка е с него. Как се казва тя?

— Гейбриела, прекрасна девойка! Жалко, че и за нея не можеш да изфабрикуваш някой документ за покупка, бих взел и нея!

Питуел му хвърли предупредителен поглед и за да не го виждат повече заедно с надзирателя, тръгна покрай реката, а Дъксън нареди да оседлаят коня му и след като го яхна, се отправи към нивята, избра неколцина негри и им заповяда да си вземат брадвите, за да секат дърва в една по-отдалечена част от гората, която, както им каза, щял да им покаже. Скоро след това той изчезна заедно с тях из блатистата местност, граничеща с плантацията.

Сейнт Клайд и Гейбриела крачеха един до друг в посока към реката.

— За бога, сър — каза девойката, когато се приближиха до външната ограда, — какво ви е? Никога досега не съм ви виждала толкова възбуден.

— Трябва да замина — прошепна младият човек, — трябва да замина, за да доведа помощ. Едва след тази ужасна случайност чувствам колко много…

Той замлъкна и извърна глава.

— Колко много обичате Саис — довърши мисълта му Гейбриела.

— Да, мис Боуфорт… да… защо да се боя да го призная пред вас! Вие бяхте нейна приятелка, а и към мен, пришълеца, безотечественика, сте били винаги добра и отзивчива. На вас ще се доверя и вие ще ми помогнете, доколкото това е по силите ви.

— Разбира се… разбира се — отвърна Гейбриела едва чуто, — но какво мислите да правите? Как ще спасите Саис, щом като както сам казахте, онзи мерзавец я е продал на Дъксън! Какво ли можете да постигнете срещу тези негодници, на чиято страна на всичко отгоре стоят и законите?

— Повече няма да се съобразявам със законите — каза Сейнт Клайд с приглушен глас. — Без тях! Вчера съдията ми каза, че край Мисисипи се била разположила на лагер група ловци от племето чоктави. Те трябва да ми помогнат. И ако не ги трогне това, че една дъщеря на тяхната собствена раса е продадена в робство, то те са вече толкова пропаднали, че няма да устоят на едно друго по-мощно средство, което имам на разположение — уискито! Неведнъж и не един от живеещите в пограничните райони индианци са били подтиквани с уиски към злодеяния, защо сега пък да не се покажат готови за някое добро дело! Това е последното средство.

— Ами опасността, на която се излагате?

— Опасност ли? Никаква опасност не ме плаши!

Не, мис Боуфорт, ако бях убеден, че Саис е щастлива, може би щях да мога да живея без нея, но след като знам, че е в ръцете на тези престъпници като робиня… не, не! Би било безумие да мисля за някаква опасност! Но времето минава… Дъксън се скара с баща ви и иска да замине оттук. Цялото поселище говори за това, как е лъгал мистър Боуфорт и че за малкото години, прекарани тук, е успял по нечестен път да натрупа цяло състояние. Ето защо той ще побърза да го отнесе на безопасно място. А вземе ли някой параход, да речем за Ню Орлиънс, тогава ще е невъзможно да бъде открит в онзи огромен град. Но ето и молбата ми: ще се грижите ли за Саис?

— Та как бих могла? — отвърна боязливо Гейбриела. — Тя е собственост на Дъксън.

— Знам, но вие имате голямо влияние над вашия баща, та дори и над този надзирател. Настоявайте да не му предават Саис още днес, а не успеете ли да го предотвратите, то нека тя прекара нощта при вас или поне под закрилата на старата негърка.

— Искате да я отвлечете? — попита смаяно Гейбриела.

— Не — мрачно каза Сейнт Клайд, — документът за покупка би останал в ръцете на този подлец и Саис никога не би имала душевно спокойствие. Не, документът трябва да премине в мои ръце. Обещавате ли ми дотогава да закриляте Саис?

— Да — прошепна Гейбриела и му подаде ръка, без да го погледне в очите, — а вие какво ще правите?

— Ще избавя Саис или… ще умра — отвърна непоколебимо младият креол.

— Ами после… след като… след като освободите Саис?

— Ще потърся някоя страна, където не продават хората като животни, нито ги изтезават. Роден съм във Франция… там ще се върна.

— Със Саис ли?

— Да.

— Тогава сбогом, Сейнт Клайд, сбогом!

С бързи крачки тя тръгна обратно към господарската къща, а Сейнт Клайд се метна на седлото и препусна в галоп надолу по пътя към реката. Когато достигна брега, той не се бави там по-дълго, отколкото бе необходимо, за да бъде спусната във водата обикновената тежка плоскодънна лодка, която щеше да го прехвърли на отвъдния бряг заедно с неговия кон. Карана от четири яки ръце, скоро тя заплава по необятната водна шир към източния бряг на огромната река.

— Не прехвърлиха ли вчера реката с тази лодка неколцина индианци? — попита той след известно време по-възрастния от двамата лодкари, който, изглежда, беше собственикът на плавателния съд. Той го погледна и се засмя.

— Не — отвърна му. — А вие чували ли сте някога някой индианец да поиска да го прехвърлят през реката с лодка? Аз не съм. Парите могат да им послужат за нещо по-добро. Например за уиски. А може ли червенокожият да спести за тази цел някой цент, той предпочита с дни да се измъчва с най-трудната работа, само и само да не плаща.

— Значи не са се прехвърляли оттук? — попита Сейнт Клайд изплашен.

— Прехвърлиха се, прехвърлиха — отвърна му по-младият, — само че не с тази лодка. Всичките се бяха настанили в две малки канута, с които бяха дошли на този бряг. Водени за юздите, конете им плуваха подир лодките.

— Мислите ли, че ще успея да ги намеря?

— Струва ми се, че няма да е трудно. Бен, който се спускаше надолу по реката, ми каза, че имали много бутилки с уиски, та сигурно днес не са ходили повече на лов. Слязоха на брега малко по-нагоре и ако си направите труда да отидете ей до онази къщица, дето се мярка между върбите, тамошните хора навярно ще могат да ви насочат накъде да ги търсите.

Лодката спря до брега. Сейнт Клайд изведе коня си, който предпазливо затърси с копито здрава почва, после пъхна таксата за прехвърлянето в ръката на по-младия лодкар, скочил също на брега, за да задържа лодката с дебелото въже, после се метна на седлото и подкара животното в бърз тръс към схлупената постройка, заобиколена от висока и гъста гора, от чиито дървета новият заселник навярно се канеше да изкарва в бъдеще средствата за своята прехрана, като сечеше дърва за параходите.

Бакудсменът10 стоеше на прага на вратата.

— Добър ден, сър! — подвикна му Сейнт Клайд. — Не сте ли виждали, някой от индианците, които вчера са се прехвърлили през реката недалеч оттук?

Без да отвърне на въпроса му, човекът се заслуша в посоката към гората, оставайки в това положение може би минута-две. А Сейнт Клайд, който си помисли, че изобщо не е чул думите му, повтори въпроса си и помоли за отговор. Обаче американецът остана да стои като издялан от гранит, докато най-сетне младежът не можа да сдържи едно нетърпеливо: „Но, сър, моля ви!“

— Можете ли да намерите някой човек, който седи в гората и крещи колкото му сили държат? — запита сега заселникът вместо отговор.

— Защо не, ако съм достатъчно близо, за да го чуя! — възкликна креолът негодуващо. — Но аз ви попитах дали сте виждали индианците…

— Ей ги къде крещят в гората — каза сухо американецът и посочи с лулата си към тясна пътечка, отъпкана от едрия добитък, която навлизаше право в гъсталака.

— Индианците ли? — попита учудено Сейнт Клайд.

— Аха! — кимна заселникът, без да обръща повече никакво внимание на непознатия. А на креола, заслушал се внимателно за няколко секунди към гората, също се стори, че долавя неясни диви крясъци. Той подвикна кратки думи на благодарност към заселника и с най-голямата бързина, каквато му позволяваха гъсталаците, препусна в посока на врявата от буйното веселие, която се дочуваше все по-силно и по-ясно. След кратка езда той стигна до горска поляна, в чийто край имаше малко блатясало езеро, останало от последното наводнение на Мисисипи, с което слънчевите лъчи все още не бяха успели да се справят. И тук пред очите му се разкри странна гледка.

Заобиколени от няколко разположени в полукръг тлеещи и димящи огньове, чийто пушек имаше за цел да прогонва безбройните рояци от москити, по земята, покрита с пищна трева, бяха налягали седем индиански ловци, някои от които носеха ловните си ризи, други пък ги бяха съблекли, но всички с по едно полупразно шише уиски в ръка. Те по-скоро ревяха и крещяха, отколкото пееха някакви стари бойни песни с новонаучени френски и английски мелодии. Един от тях, който, изглежда, бе предводител на групата и най-трезвен от всички, използваше вместо диригентска палка острия си нож за скалпиране и на равномерни интервали го забиваше в зелената морава, върху която лежеше по гръб, докато останалите, почти всички заели неговото положение, го съпровождаха не само с гласовете си, но и с удари на пети и юмруци.

Изглежда, предводителят пръв забеляза непознатия. Но без да се помръдва повече, отколкото бе необходимо, за да го измери с бегъл поглед от глава до пети, той протегна към него бутилката и изпелтечи:

— Вземи… чужденецо… вземи… пий… пийни си!

— Велики боже! — простена потресеният Сейнт Клайд. — Нима това са хората, от които чакам помощ? Сега вече всичко е… загубено!

Той остана на седлото съвършено обезкуражен.

— Пий… damn… it11 — подвикна му предводителят отново, — да не се мислиш за много изискан, че да не пиеш от една бутилка с индиън, с беден индиън, а? Но беден индиън син на велик вожд… go to hell12! — Той отново се отпусна назад и пак поде своята песен.

Креолът скочи от коня и със скръстени ръце и вперен в земята поглед закрачи насам-натам край пияните ловци, а в това време предводителят гледаше тъпо нагоре в короните на дърветата и пееше някаква бойна или победна индианска песен:

Убих на мускоките вожда, взех му и коня и ножа. Ху-ху-ху, на мускока виж, ва-ва-ва, скалпът му как ми подхожда!

Щом чу за мускоките, Сейнт Клайд се спря внимателно заслушан. Знаеше, че съвсем неотдавна рикарите бяха водили кървави битки с това племе. Но чоктавите и мускоките също воюваха помежду си. Сигурно бойната песен беше на чоктавите. Все пак той се обърна към младия вожд и го попита:

— Ти от кое племе си, да не си чоктав?

Без да обърне някакво внимание на въпроса, индианецът изкара рефрена още веднъж:

Ху-ху-ху, на мускока виж, ва-ва-ва, скалпът му как ми подхожда!

— Ти чоктав ли си, индианецо? — попита креолът по-настоятелно, като се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. — Кажи, чоктав ли си?

Червенокожият промърмори някакво само отчасти разбираемо проклятие и продължи:

Жилите еленски ми трябват за лъка, тръгна ли смело да гоня врага, треперят от рикарите страхливите мускоки, като разтърсвани от бурята тръстики! Ху-ху-ху, на мускока…

— Какво ти става, по дяволите! — внезапно се прекъсна той сам, когато при споменаването на племето рикари Сейнт Клайд възкликна в радостна изненада:

— Рикар! Ти рикар ли си? — А после след кратко мълчание отново повтори: — Ти рикар ли си?

— Добре де… какво от това? — гласеше краткият отговор на индианеца, който се мъчеше отново да налучка мелодията, изплъзнала му се при прекъсването на песента.

— Но тогава трябва да дойдете с мен, за да спасим едно момиче от вашето племе, изпаднало в голяма опасност.

— Племето ми е в Мисури — промърмори индианецът и отново тихо затананика под носа си:

Жилите еленски ми трябват за лъка,

тръгна ли смело да гоня врага…

— Но тя е отвлечена! — извика Сейнт Клайд отчаяно. — Човече, нима това мизерно уиски е притъпило всичките ти сетива дотам, та вече нямаш никакво състрадание и каквито и да било чувства?

— Та нямаш вече никакво уиски? — повтори с натежал език ловецът. — Не, само съвсем мъничко, дай още уиски!

— Добре — рече креолът, пронизан от щастлива мисъл, — ще имаш уиски, едно голямо буре, пълно догоре, но първо ела с мен и ми помогни!

— Буре, пълно с уиски! — изломоти индианецът, като се полуизправи. — Цяло пълно буре? — Тази мисъл бе прекалено прекрасна за него и той не можеше изведнъж да я възприеме. Хорът на неговите другари отново поде бойните крясъци с такива ревящи гласове, придружавайки ги с неистово размахване на ръце из въздуха, че един алигатор, който се припичаше на слънце върху дънер, плаващ във водата на стотина крачки от тях, изплашено надигна глава и после безшумно се плъзна обратно във водата, предлагаща му по-голямо спокойствие.

— Буре, пълно с уиски! — повтори индианецът след продължително мълчание. — Туй много уиски… ела!

Но опитът му да се изправи на крака остана напразен. Обаче креолът започна да го подкрепя и с доста голяма мъка успя да го накара да стане. Но каква ли полза от това? Какво ли можеше да предприеме с този напълно пиян човек? Нима можеше да разчита, че ще му помогне да освободят Саис? Той го остави и младият вожд отпусна брадичка и залитна към най-близкото дърво.

— Нещастна Саис! — въздъхна Сейнт Клайд.

— Аис? — изломоти индианецът с натежал език. — Аис? Кой говори за Недаунис Аис? Тя е мъртва… искам уиски… уиски?

— Уиски! — зарева възторжено цялата банда, доловила последната дума, изречена на по-висок глас. — Уиски, юпии!

— Недаунис Аис? Ти я познаваш? — извика креолът и се хвърли към залитащия човек.

— Остави ме на мира, иначе ще те наръгам с ножа — изръмжа индианецът, — damn you13!

— Недаунис Аис е жива! — изкрещя в лицето му Сейнт Клайд, без да обръща внимание на заплахата му. — Жива е и ти трябва да ми помогнеш да я спася!…

— Жива ли? Да я спася? Къде е? — възкликна пияният, полагайки вече очевидни усилия да схване смисъла на думите, като втренчи поглед в непознатия.

С кратки думи Сейнт Клайд разказа на внимателно заслушания индианец историята на Саис. В това време младият вожд стоеше пред него, притиснал здраво слепоочията си с длани и, изглежда, попиваше всяка сричка, излязла от устата му. А най-накрая, когато започна да разбира за какво ставаше въпрос, когато съдбата на девойката изплува пред очите му в ясни картини, той гневно грабна лежащата до него бутилка, една трета от която все още бе пълна, и я разби в най-близкото дърво.

— Отрова… отрова! — извика той. — Сестрата продадена, а аз пиян… отрова… отрова, огнената вода на белите… отрова… уиски!

— Уиски! Юпиии! — закрещяха другарите му, които все още бяха дотолкова на себе си, че успяха да разберат последните му думи.

— Но чакай… чакай! — извика внезапно младият индианец и отметна с ръка от челото си дългата черна коса. — Все още не е късно… все още имаме време!

Той съблече ловната си риза, свали легинсите и с един скок се хвърли във водата от брега, висок на това място към два метра. Гмурна се няколко пъти, а после доплува обратно до сушата. След това, без да си прави труда първо да се облича, той се затича навътре в гората, откъдето скоро се върна, яхнал едно пръхтящо пони. Грабна дрехите и оръжията си и креолът едва бе успял да възседне своя кон, когато индианецът му направи знак с ръка да го последва.

— Ами твоите другари — каза в този момент Сейнт Клайд, — какво можем да направим ние двамата сами?

— Ела — каза индианецът, — ела! Да не би да искаш да останеш тук до утре, за да ги слушаш как ломотят „още уиски!“, „още уиски“? Те са чоктави… трябва да тръгвам… ще дойдеш с мен… двамата сме достатъчни!

Изобщо не дочака какъвто и да било отговор от своя придружител, а с отпуснати юзди препусна към Мисисипи, там отново се хвърли във водата, за да се отърси от въздействието на Огнената вода, а после облече малкото си дрехи и измъкна от крайбрежния гъсталак едно скрито там кану. Сейнт Клайд седна в средата на леката лодка, държейки във всяка ръка юздите на един кон, за да води плуващите от двете страни животни, докато индианецът бързо и ловко насочваше лодката през широката буйна река.

Отначало индианците, а после и прехвърлянето през реката отнеха на Сейнт Клайд толкова много време, че когато се добраха до западния бряг, слънцето вече залязваше. Оттук нататък креолът трябваше да поеме водачеството и той заведе тъй случайно намерения брат на Саис при съдията. Пътьом Ветако, така се казваше рикарът, му разказа, че навремето тръгнал по следите на отвлечената си сестра, догонил разбойника и го убил. Но напразни останали неговите дълги скитания, за да открие похитената девойка, продадена от престъпника преди срещата му с Ветако. Отчаян, младият вожд най-сетне се присъединил към отряд чоктави, които ловували в горите на Луизиана и продавали убития дивеч в най-близките малки градчета. Мъката и трудният живот, който му бил вече дотегнал, го направили безразличен към всичко свято и скъпо за него и той се отдал на пиянство, следвайки по този начин примера на една част от своя нещастен народ.

Двойната баня и силната възбуда от донейде радостната и донейде лошата новина за сестра му го бяха отрезвили напълно. У него отново се пробуди самоувереният и разсъдлив индианец. Той бързо разбра на какви опасности е изложена сестра му. Наистина не беше запознат със законите на белите, обаче знаеше, че за индианеца е много трудно, ако не и невъзможно, да получи обратно нещо, на което те веднъж бяха сложили ръка.

Когато най-сетне се добраха до дома на съдията, се бе спуснала непрогледна нощ. Но, изглежда, че за малкото изминали часове бяха настъпили важни промени. Откъм границите на северните мисисипски щати бяха пристигнали полицаи, които преследваха някакъв плантатор и неговия съучастник. До Уотърлу бегълците се движили заедно, но, изглежда, след този град се разделили и двама от преследвачите препуснали надолу по брега на реката, за да им отрежат пътя за бягство в тази посока. Останалите полицаи тръгнали по една диря нагоре по реката, та доколкото е възможно да попречат на бегълците да навлязат във вътрешността на щата и да се доберат до тексаската граница.

А съдията, който също бе получил съобщение за случилото се, заподозря най-напред непознатия, посетил плантацията на Боуфорт, и още през късния следобед изпрати човек към Фолс Ривър, за да го арестува, и то не заради индианката, а по подозрение, че е съучастник на търсените крадци на роби. А същевременно съдията се надяваше по този начин да разкрие истината за Саис — дали е била робиня, или е била отвлечена от племето си…

Сейнт Клайд започна да настоява да бъде отложено предаването на Саис, с което съдията този път с удоволствие се съгласи, само че се налагаше да изчакат завръщането на помощник-шерифа, тъй като самият шериф имал работа нагоре по реката, а двамата полицаи надолу по течението й. И тъй за свое най-голямо неудоволствие креолът се видя принуден да чака връщането му. Той предложи сам да вземе и да отнесе писмото, но съдията каза, че не било законно, и го утеши — няколкото часа сигурно нямало да имат никакво значение, тъй като и бездруго самият той още в ранни зори трябвало да бъде край Фолс Ривър и можел да предпази момичето от отвличане в робство. Обаче помощник-шерифът не идваше и не идваше. Час след час те чакаха, изпълнени с нетърпение, и най-сетне съдията извика ядосано:

— Чумата да го тръшне този обесник! Ще трябва внеса предложение, щото шерифът да вземе да уволни тоя немарливец Фриц Хейд! Вече направо за нищо не става! Нарязва се до козирката, разрешава на мулатките край Фолс Ривър да го правят на маймуна и не си гледа задълженията!

— Да тръгна да го пресрещна — замоли се Сейнт Клайд, — може би се бави нейде по пътя…

— Няма да имате кой знае каква полза — обади се съдията, — той държи в тайна местата, където се развлича. Но не дойде ли до зазоряване, аз самият тръгвам с вас и тогава на място веднага ще уредим работата.

Прекараха нощта неспокойни и възбудени. Рикарът не можеше да проумее защо всъщност се бавеха, и все искаше да тръгне на път, за да освободи сестра си и да отмъсти за нея.

Навярно вече минаваше два часът и замлъкването на жабите показваше, че утрото не беше далеч, когато изведнъж… някой силно заблъска по външната врата. Един от робите отвори и нагоре по стъпалата се втурна не помощник-шерифът, а един полицай. С кратки думи той съобщи, че Питуел бил отвлякъл онези негри от плантацията и вече не можело да бъде намерен край Фолс Ривър. А надзирателят на Боуфорт сигурно също бил негов съучастник, понеже и той, вероятно предупреден, бил потеглил на път посред нощ заедно с току-що купената индианка, която обаче съвсем не го била последвала доброволно, та надзирателят я бил отвел с една от обикновените негърски вериги.

— Уа! — възкликна Ветако и скочи на крака. — Да тръгваме… да тръгваме, трябва да тръгваме!

Сейнт Клайд взе шапката си и се накани да го последва. Съдията обаче се изпречи на пътя им и ги помоли малко да почакат. После им обясни, че със сила едва ли биха постигнали нещо, докато не се съберат достатъчно плантатори, към които двамата да се присъединят. Но, разбира се, че събирането им щяло да продължи поне до обед, и ето защо той искал да помоли двамата да обединят силите си с неговите полицаи и да уведомят за случилото се всички плантации колкото може по-скоро. И ако спасяването на Саис по този начин се забавяло с няколко часа, от друга страна, щяло да бъде по-сигурно. Ала нито креолът, нито индианецът искаха да чуят нещо за подобен план. Те бързо се завтекоха към конете си и в пълен галоп полетяха по пътя, водещ към мястото, откъдето надзирателят бе потеглил, за да поемат оттам по следите му.

Първите слънчеви лъчи бяха покрили вече с пурпур върховете на кипарисите, когато ездачите пристигнаха в плантацията на Боуфорт. Но тук цареше трескаво оживление. От почти всички съседни поселища се бяха стекли плантаторите, въоръжени с двуцевки, ножове и харпуни. Както научи Сейнт Клайд, един отряд бил вече препуснал напред, за да се опита поне да забави бегълците. Двамата мъже останаха тук само колкото да узнаят най-важното. Набързо се осведомиха накъде се беше насочила двуколката на надзирателя и като вихрушка се втурнаха с конете си подир нея.

А именно тази двуколка бе станала причина в плантацията да възникнат подозрения по-бързо, отколкото бе очаквал Дъксън. Неколцина негри, към които той винаги се бе отнасял жестоко и нечовешки, съобщиха на господаря си своите предположения, както и че известен брой от робите, повечето от които шпиони на надзирателя, също били изчезнали и по всяка вероятност били избягали.

Освен това още през деня Дъксън бил принуден да остави новозакупената си робиня под надзора на старата негърка, понеже Гейбриела твърдо настоявала за това, а той пък се опасявал да не би с упорития си отказ да събуди някакви подозрения. Всичко това позабавило нощното му бягство, което той, предупреден от един пратеник на Питуел, много искал да ускори. Та ето по какъв начин се стигна дотам, че още на доста мили от сборното място надзирателят долови зад гърба си тропота на бързо галопиращите превъзходни коне на своите преследвачи. Но щом долови ехтящия шум от конски копита по твърдо отъпкания път, той незабавно отби в коритото на един пресъхнал поток. Неговите негри бяха препуснали вече далеч напред към посочената им местност, възседнали коне, откраднати или от техния господар, или от съседите му, и Дъксън се бе надявал бързо да ги догони. За момента неговата военна хитрост има пълен успех, защото плантаторите, слабо запознати с разчитането и преследването на дири, забелязаха отклоняването на двуколката твърде късно и продължиха да следват посоката, нададена им от самите негри, понеже не искаха да се връщат и излишно да губят време. Та нали по-късно на сборното място без съмнение щяха да заловят всички.

Дъксън, запознат с всяка педя земя из тези блата и гори, знаеше, че ако продължи пътя си покрай един неголям гъсталак, щеше да се натъкне на доста рядка горичка, където бе необходимо да се пребори само с корените на кипарисите. А само на четвърт миля оттам блатистата местност се пресичаше от друг път, който също водеше нагоре към мястото, където един ръкав на реката пресичаше голям неин завой. Добереше ли се веднъж до онзи път, беше сигурен, че всички негови преследвачи щяха да изгубят следите му.

Ала той се натъкна на една неочаквана съпротива — съпротивата на Саис. Докато все още пътуваха по пътя, клетата девойка не губеше надеждата, че ще бъде застигната от своя любим. Но щом се видя в усамотеността на гората, изцяло във властта на един човек, който я отвращаваше и плашеше, тя сметна вече участта си за решена и с отчаяни усилия се опита да измъкне ръцете си от веригите и да се освободи.

— Стой мирна, по дяволите! — изръмжа надзирателят, който и бездруго не беше в блестящо настроение. — Иначе ще те халосам с дръжката на бича по кратуната, та да мирясаш! Чу ли?

Изтощена, Саис се укроти за няколко мига, но после отново напрегна всички сили и успя да разкъса ако не веригата, то поне въжето, което стягаше китките на ръцете й. След това незабавно измъкна парцала от устата си, нададе отчаян вик за помощ, който проехтя толкова силно и неочаквано в ушите на впрегнатото в двуколката пони, че то направи скок встрани и се втурна навътре в гората. Резкият завой изтръгна юздите от ръцете на Дъксън, който също се изплаши от вика на Саис, а още в следващия миг едното колело на леката двуколка се блъсна в един кипарисов корен и тя се преобърна. Дъксън и индианката отхвръкнаха в гъсталаците.

Побеснял от гняв, негодникът скочи на крака, но на първо време цялото му внимание се насочи към понито. Двуколката носеше цялото му имущество и всичките му пари и ако конят му избягаше, той бе загубен. Ето защо той бързо грабна юздите на животното, което се изправяше на задните си крака, и толкова силно го дръпна назад, че бялата пяна от муцуната му се смеси с кръвта от изранената му уста. А после, докато изплашеното конче стоеше треперещо на едно място, той напрегна сили и отново изправи двуколката.

Но ето че вече целият му гняв се насочи към причината за тази злополука — Саис, която, зашеметена при падането, в този момент отново се бе съвзела и изправила на крака и пак нададе силни и пронизителни викове за помощ.

— Хиляди проклятия! — изкрещя Дъксън, нахвърли се върху отстъпващата назад Саис, замахна с дръжката на бича, пълна с олово, и така замахна към главата й, че сигурно щеше да я убие, ако я беше улучил. Но Саис посрещна удара с веригата на ръцете си.

Дъксън се накани да повтори удара, обаче тъкмо в този миг съвсем ясно и отчетливо, макар и още отдалеч, през гората долетя някакъв пронизителен див крясък и ръката на негодника се отпусна, а той внимателно се ослуша. В този момент Саис изглеждаше като издялана от мрамор — тъй вцепенена и неподвижна гледаше тя в посоката, откъдето се бе разнесъл викът.

— Идват неколцина ездачи, ама те препускат по пътя — промърмори надзирателят под носа си. — Чумата да ги тръшне, тази работа става опасна, ела, гълъбчето ми, и вече бъди разумна. Ха си викнала, ха съм те убил!

С тези думи той се наведе, улови все още заслушаната девойка и понечи да я отнесе на ръце до двуколката. Но щом я докосна, Саис сякаш почувствува нов прилив на смелост. С всичката сила, на която бе способна, тя вдигна високо веригата, оковала ръцете й, и я стовари върху главата на своя похитител така, че зашеметен, той пусна момичето и залитна назад. И отново проехтя викът за помощ на нещастната девойка, още по-силно и по-настоятелно. А Дъксън, обезумял от болки и гняв, щом дочу идващите в отговор непрекъснато приближаващи се викове, светкавично измъкна широкия си нож от капията, нахвърли се върху ужасеното потръпващо момиче и заби острата стомана в гърдите му.

Смъртно ранена, Саис политна и падна в пожълтялата шума. А Дъксън с панически скокове хукна към двуколката, трескаво измъкна дебел портфейл, тикна го под жилетката си и после преряза страничните ремъци на впряга. След това преметна през рамо една двуцевка, възседна коня и след миг изчезна в гъсталака.

Едва се измъкна от него, когато откъм другата страна двама конници изхвръкнаха от храстите, но като ударени от гръм дръпнаха поводите на животните си. Няколко секунди останаха неподвижни, после един от тях с безумен вик скочи от седлото и се хвърли на земята до кървящото тяло на девойката. А индианецът изпъна тяло на гърба на коня си, проточи врат и с немигащи очи се заслуша внимателно към гората. Изведнъж слухът му сигурно долови някакъв далечен шум, понеже, без да погледне повече към смъртно ранената девойка, той смуши с пети хълбоците на жребеца си, който отстъпваше назад пред миризмата на кръвта, и се понесе след избягалия убиец.

Нито дума не пророни, а погледът му не се откъсваше от следите, оставени в меката почва. С юздите на коня в едната ръка и с карабината в другата, той препускаше през гъстата гора. Бе яздил не повече от петстотин метра, когато забеляза своя враг, който тъкмо режеше един от заплелите се в храсталака ремъци за впрягане. А това забави за кратко време бягството му.

Дъксън се огледа и в много бързо приближаващия се ездач различи някакъв индианец, но в първия миг се поколеба дали би трябвало в негово лице да вижда враг, понеже той самият бе общувал с потомци на диви племена и знаеше, че те рядко се съгласяват да се месят в спорове и свади между бледолики. В следващия миг обаче му хрумна, че убитото момиче също принадлежеше към нещастния народ на индианците. Видя как младият индианец внезапно дръпна поводите на коня си и вдигна карабината. Червеникаво пламъче проблесна в зловещия сумрак на девствената гора.

Надзирателят почувствува, че е ранен, но не му остана никакво време да се погрижи за раната си. Той вдигна своята двуцевка, за да простреля връхлитащия индианец, ала томахокът на червенокожия улучи левия му лакът и изстрелът отиде на вятъра. Само няколко едри сачми одраскаха рамото на Ветако и преди още убиецът, обременен от съзнанието за вината си, да успее да запъне и второто петле на своята двуцевка, куршумът на сина на вожда сложи край на живота му.

В това време младият креол бе коленичил до тялото на девойката, чиято кръв изтичаше. Вярно, че той бързо и предпазливо превърза раната й, ала вече бе твърде късно. Той долови тропота на прелитащите покрай него преследвачи, стичащи се от всички страни на околността, за да предотвратят отвличането на негрите. Но болката, причинена му от смъртта на девойката, го правеше съвсем глух и безразличен към всичко, което го заобикаляше.

Когато се посъвзе, рикарът беше вече край него. Той загърна трупа на сестра си в своето одеяло и го положи пред седлото напреко на коня.

— Ветако, какво ще правиш? — извика креолът изплашен и се изправи. — Накъде отиваш?

— Ще отнеса на племето на рикарите тленните останки на дъщерята на неговия вожд — каза младият индианец с мрачна усмивка. — Ще им кажа, че това са мирните дарове, които им изпращат белите. Заграбиха ни земята, а ето и кръвта, с която искат да я наторят… сбогом!

— Ами бандитът? — попита Сейнт Клайд, който все още не се беше съвзел напълно.

Но без да продума повече ни дума, рикарът се метна на седлото зад мъртвата, заби пети в хълбоците на пръхтящото животно и в следващия миг изчезна от погледа на белия.

Междувременно втурналите се в това преследване плантатори настигнаха Питуел и с обичайната бързина, с която се наказваха всички подобни престъпници, го обесиха на първото срещнато дърво. Впрочем в портфейла му се намериха достатъчно доказателства, че десетократно е заслужил смъртта си, а и произходът на индианката бе поставен извън всяко съмнение благодарение на едно писмо, намерено в съучастниците му.

Когато по-късно проследиха дирите на двуколката, за да заловят и надзирателя, хората откриха следите на борбата, както и малката двуколка. А недалеч от това място, полуоблегнат на ствола на едно младо дърво, лежеше трупът на креола с пистолет в десницата.

Информация за текста

© 1987 Веселин Радков, превод от немски

Friedrich Gerstäcker

Die Sklavenjäger am Mississippi,

Сканиране и разпознаване: moosehead, 2010

Редакция и SFB форматиране: vanj, 2010

Издание:

Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи

Немска. Първо издание

Съставител: Веселин Радков

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Владислав Паскалев

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2010-10-24 10:00:00

1

Пекан — дърво от рода на орехите, разпространено в Южните американски щати и Мексико. — Б.пр.

(обратно)

2

Пиканини — африкански израз, употребяван обикновено за всичко, което е малко и мило. — Б.нем.изд.

(обратно)

3

Нигър — презрително прозвище на негрите в САЩ. — Б.пр.

(обратно)

4

Голямата река — Мисисипи. — Б.нем.изд.

(обратно)

5

Скуоу (инд.) — жена, съпруга. — Б.нем.изд.

(обратно)

6

Масса — обръщение на робите негри в Америка към белите. — Б.пр.

(обратно)

7

Обичаен въпрос в Луизиана, който винаги се отнася до количеството на памука, според което оценявали богатството на собственика на плантацията. — Б.а.

(обратно)

8

Когато черните роби напуснели по някакъв повод работното си място, получавали „паспорт“. Всеки бял имал право да задържа негъра, тръгнал на път без такъв паспорт. — Б.нем.изд.

(обратно)

9

През 1845 г. Тексас се присъединил към САЩ. До 1821 г. бил испански, после от 1836 г. мексикански, след което известно време бил независим. — Б.нем.изд.

(обратно)

10

Бакудсмен (англ.) — американски пионер, заселник в нецивилизовани райони. — Б.пр.

(обратно)

11

Damn it (англ.) — проклятие, мътните го взели. — Б.пр.

(обратно)

12

Go to hell! (англ.) — Върви по дяволите! — Б.пр.

(обратно)

13

Damn you (англ.) — Върви по дяволите! — Б.пр.

(обратно)