«Льоша Чеканов, или съобвиняемите в Колима»

Льоша Чеканов, земеделец по потекло и техник-строител по образование, беше мой съсед по нар в 69-а килия на Бутирския затвор през пролетта и лятото на 1937 година.

Като ветеран в килията, аз оказах първа помощ на Льоша Чеканов, както и на много други: бих му първата инжекция, инжектирах му еликсир на бодростта, надеждата, хладнокръвието, яда и самолюбието — сложен лекарствен състав, необходим на човек в затвора, особено ако е новак. Същото чувство криминалните — а няма спор, че те имат вековен опит — изразяват в три познати заповеди: не вярвай, не се бой и не моли.

Духът на Льоша Чеканов беше закрепен и през юли той пое към далечните колимски земи. Льоша беше осъден в същия ден, в който и аз, по същия член и със същата присъда. Караха ни за Колима в един и същи вагон.

Ние не оценихме по достойнство коварството на началството — към времето на нашето пристигане земният рай Колима трябваше да се превърне в земен ад.

Караха ни на Колима, за да умрем и от декември 1937 година ни хвърлиха във вихъра на побоища, глад и гаранински екзекуции. Ден и нощ се четяха списъци на разстреляните.

Всички, които не загинаха в Серпентинката — следствения затвор на Планинското управление, където през 1938 година разстреляха десетки хиляди, като заглушаваха стрелбата с ръмжене на трактори, — после бяха разстрелвани по списък, четен по два пъти на ден по време на сутрешния и на вечерния развод под звуците на оркестър, който свири туш. Аз случайно останах жив след тези кървави събития, но не избегнах своята участ, набелязана още в Москва: през 1943 година получих нова десетгодишна присъда.

„Издрапвах“ десетки пъти, скитах се от забоя до болницата и обратно и към декември четиридесет и трета бях изпратен за кратко сред онези командировани, които строяха нова мина — „Спокойни“.

Десетниците или както ги наричат на колимски — наблюдателите, за мен бяха лица от прекалено висок ранг, с особена мисия, с особена съдба, чиито линии на живота не можеха да се пресекат с моите.

Нашият десетник беше прехвърлен някъде. Всеки арестант има съдба, която се преплита с битката между някакви по-висши сили. Човекът-арестант или арестантът-човек, без изобщо да знае, става оръдие в някакво чуждо сражение и знае за какво загива, но не знае защо. Или пък знае защо, но не знае за какво.

Та точно по законите на тази тайнственост на съдбата, нашият десетник беше свален и преместен някъде. Аз не знаех, пък и не ми трябваше да знам, нито фамилното име на десетника, нито новото му назначение.

В нашата бригада, където имаше само десет „пътника“, беше назначен нов десетник.

Колима, пък и не само Колима, се отличава с това, че там всички са началници, всички. Дори в малка бригада от двама души има един старши и един младши; при цялата универсалност на двоичната система, хората никога не се делят на равни части, двама души не се делят на равни части. За всеки пет човека се излъчва по един постоянен бригадир, който, разбира се, не е освободен от работа, а си е същият такъв бачкатор. А за бригада от петдесет човека винаги има и по един освободен бригадир, тоест бригадир с тояга.

Ама нали си живееш без надежди, пък и колелото на съдбата е необяснимо.

Да бъде оръдие на държавната политика, средство за физическо унищожение на политическите врагове на държавата — ето я главната роля на бригадира в производството, и то най-вече в това производство, което обслужва лагери за унищожение.

Тук бригадирът никого не може да защити, той самият е обречен, но той драпа нагоре, хваща се за всички сламки, които му подхвърля началството и погубва хората в името на собственото си призрачно спасение.

Подборът на бригадири е първостепенна задача на началството.

Бригадирът е като майка-кърмилница на бригадата, но само в онези предели, които са му определени свише. Той самият се намира под строг контрол, от който на мините няма измъкване — инспекторът от следващата контрола може да разобличи фалшивите изкопани кубици, да покаже, че са надписани и тогава на бригадира му е спукана работата.

Затова бригадирът върви по проверен и сигурен път — да избива тази кубатура от пътниците-бачкатори, да я избива в най-реалния физически смисъл — с кирка по гърба, а щом вече спре да има нещо за избиване, бригадирът би трябвало да се превърне в бачкатор и лично да сподели съдбата на убитите от него хора.

Обаче не става така. Бригадира го преместват в нова бригада, за да не му се губи опитът. Бригадирът започва да се оправя с новата бригада. Бригадирът оцелява, а бригадата му е в земята.

Освен самия бригадир, в бригадата живее и неговият заместник, който по щат се води дневален — това е помощник на убиеца, който охранява съня му от набези.

По време на един лов за бригадири през военните години, в „Спокойни“ се наложи да бъде взривен с амонит целия ъгъл на бараката, където спеше един бригадир. Само така работата беше сигурна. Тогава загинаха и бригадирът, и дневалният, и най-близките им приятели, които спят до бригадира, за да попречат на ръката на някой въоръжен с нож отмъстител да достигне до самия бригадир.

Престъпленията на бригадирите в Колима са неизброими — точно те са физическите изпълнители на високата политика на Москва от сталинските години.

Но и бригадирът не е оставен без контрол. В онези няколко часа, в които всички затворници са откъснати от работа и спят в безсъзнание, той е наблюдаван от надзирателите по битовата част в ОЛП.

Началникът на ОЛП също наблюдава, наблюдава и местният следовател.

В Колима всички се следят взаимно и ежедневно донасят един срещу друг на подходящото място.

Доносниците-тропачи не изпитват кой знае какви съмнения — те знаят, че трябва да донасят за всичко, пък по-нататък началството да преценява кое е истина и кое — лъжа. Истината и лъжата изобщо не са категории, с които осведомителят трябва да си служи.

Но това са все наблюдения от вътрешната страна на зоната, от вътрешната страна на лагерната душа. За работата на бригадира достатъчно щателно и достатъчно официално следи неговото производствено началство — десетникът, който в Колима се нарича както и на Сахалин — наблюдател. Наблюдателят е наблюдаван от старшия наблюдател, старшият наблюдател — от техническия ръководител на участъка, техническият ръководител — от началника на участъка, а началникът на участъка — от главния инженер и от началника на мината. Не искам да проследявам по-нависоко тази йерархия — тя е прекалено разклонена, разнообразна, пък и дава простор за фантазията на всяко догматическо или поетическо вдъхновение.

Важно е да се подчертае, че именно бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.

Точно измежду най-добрите бригадири, доказали своя плам на убийци, се вербуват наблюдатели, докато десетниците имат по-висок ранг от този на бригадира. Един десетник вече е извървял кървавия бригадирски път. За бачкаторите властта на десетника е безгранична.

В мъждукащата светлина на колимската бензинка — на консервената кутия с четири й тръбички с горящи парцалени фитили, която излъчва единствената светлина за колимските бачкатори и смъртници, ако не броим пещите и слънцето — аз разпознах нещо познато във фигурата на новия десетник, новия властелин на нашия живот и нашата смърт.

Радостна надежда сгря мускулите ми. Във вида на новия наблюдател имаше нещо познато. Имаше нещо много далечно, но реално и вечно живо, като човешката памет.

Ровенето в паметта е много трудно занимание за изтощения от глад мозък — усилието да си спомниш се съпровождаше с рязка болка, с някаква чисто физическа болка.

Паметта ми отдавна е измела от всички свои кътчета целия ненужен боклук от типа на стиховете. Тогава в мен се напрегна и зазвънтя някаква по-важна и по-вечна от изкуството мисъл, но тя така и не успя да си пробие път до речника ми, до някое от онези малобройни места, които все още обитаваше мозъка ми на пътник. Нечии железни пръсти стискаха паметта ми като тубичка с развалено лепило, изстисквайки, изтласквайки нагоре онази капка, малката капчица, която все още беше запазила човешки свойства.

В този процес на припомнянето участваше цялото тяло, дори и студената пот, избила по изсъхналата ми кожа искаше да ми помогне да ускоря този процес, макар че то пот всъщност нямаше, пък и всичко завърши с победа… В паметта ми се появи име:

Чеканов!

Да, това беше той, Льоша Чеканов, моят съсед от Бутирския затвор, онзи, когото бях избавил от страха му пред следователя. Спасението се беше явило в моята студена и гладна барака — осем години бяха минали оттогава, осем века, отдавна беше дошъл дванадесети век, скитите вече оседлаваха конете си по камъните на Колима, скитите вече погребваха царе в мавзолеите и милиони безименни бачкатори бяха полагани нагъсто в братските могили на Колима.

Да, това беше той, Льоша Чеканов, спътник на моята светла младост, на светлите ми илюзии от първата половина на тридесет и седма година, които още не знаеха каква съдба ги очаква.

Спасението се яви в моята гладна и студена барака в образа на Льоша Чеканов, техник-строител по специалност, новия ни десетник.

Това беше страхотно! Това беше от онези чудесни събития, които си беше струвало да се чакат осем години!

„Издрапването“ — позволявам си да заявя авторство върху този неологизъм или поне върху временната му форма. Пътникът, който успее да „издрапа“, не го прави за един ден. Най-напред трупа някакви загуби — първо физически, а после нравствени — и събира остатъците от онези нерви, съдове и тъкани, които вече не му стигат, за да удържи предишните си чувства.

На смяна идва нещо ново — ерзац-чувства, ерзац-надежди.

В процеса на „издрапването“ настъпва някакъв предел, когато се губят последните опори, има граница, отвъд която всичко се разпростира от другата страна на доброто и злото, а самият процес на „издрапване“ лавинообразно се ускорява. Верижна реакция, ако си служим със съвременен език.

Тогава не знаехме за атомната бомба, за Хирошима и Ферми. Но твърде добре ни беше известна неудържимостта, необратимостта на „издрапването“.

За тази верижна реакция в езика на криминалните има едно гениално прозрение — влезлият в речника термин „да летиш под наклон“ — абсолютно точен термин, създаден без статистиката на Ферми.

Точно затова в малобройната статистика и в многобройните мемоари е отбелязана една точна и исторически постигната формула: „човек може да издрапа за две седмици“. Това е нормата за якия, ако го държат на колимския петдесет-шестдесет градусов студ по четиринадесет часа на ден в тежка работа, ако го бият, ако го хранят само с лагерна дажба и не му дават да спи.

При това аклиматизирането в Далечния север никак не е лесна работа.

Затова децата на Медведев не могат да разберат защо толкова бързо е умрял баща им — здрав мъж на около четиридесет години, който е изпратил първото си писмо от парахода в Магадан, а второто от болницата Сеймчан, като болничното писмо се е оказало и последно. Затова генерал Горбатов за две седмици стана пълен инвалид, след като попадна в мината „Малдяк“ и само случайното му изпращане на риболов на брега на Ола му спаси живота. Затова и Орлов, референт на Киров, към времето на разстрела му в „Партизан“ през зимата на 1938 година вече беше „пътник“ който все едно не би си намерил място на земята.

Две седмици — точно това е срокът, в който здравият човек се превръща в „пътник“.

Аз знаех всичко това, разбирах, че в труда спасение няма, и скитах от болницата до забоя и обратно осем години подред. Най-после беше дошло спасението. В най-нужния момент ръката на провидението доведе Льоша Чеканов в нашата барака.

Потънах в здрав, весел сън, със смътното усещане за някакво радостно събитие, което ще настъпи всеки момент.

На следващия ден по време на развода — така се нарича накратко процедурата за развеждане по работните места, която в Колима се извършва в един и същи час и за десетниците, и за милиони хора, призовани от звъна на желязо по релсата, сякаш това е призив на мюезина, сякаш е камбанен звън от камбанарията на Иван Велики — а Грозни и Велики са синоними в руския език — тогава се убедих в чудесната си правота, в чудесната си надежда.

Новият десетник наистина беше Льоша Чеканов.

Но в такава ситуация не е достатъчно ти да разпознаеш човека, трябва и теб да те познаят в това двустранно, взаимно облъчване.

По лицето на Льоша Чеканов ясно пролича, че той ме е познал и че, разбира се, ще ми помогне. Льоша Чеканов топло се усмихна.

Той веднага се осведоми от бригадира за моето трудово поведение. Характеристиката ми беше отрицателна.

— Я да те видим, шибаняко — на висок глас каза Льоша Чеканов, докато ме гледаше право в очите — да не мислиш, че щом сме от един затвор, значи няма да работиш? Аз не помагам на кръшкачите. Изкарай си го с труд. С честен труд.

От този ден нататък започнаха да ме юркат по-усърдно от преди. След няколко дни Льоша Чеканов обяви на развода:

— Не искам да те бия заради това как работиш, просто ще те изпратя в участъка, в зоната. Там ти е мястото, шибаняк такъв. Отиваш в бригадата на Полупан. Той ще те научи на ум и разум! Познат съм ти бил! От едно време! Приятел съм ти бил! Точно вие ни съсипахте, изроди такива. Осем години страдам тука заради тия гадове ентелегентите!

В същата вечер бригадирът ме отведе до участъка с един вързоп. В централния участък на управлението на мини „Спокойни“ аз бях настанен в барака, където живееше бригадата на Полупан.

Със самия бригадир се запознах още на следващата сутрин — на развода.

Бригадирът Сергей Полупан беше младо момче на около двадесет и пет години, с открито лице и рус перчем като на криминалните. Но Сергей Полупан не беше криминален. Той беше дете на природата, селско момче. Полупан беше изметен с желязната метла през тридесет и седма година, беше получил присъда по член петдесет и осем и беше предложил на началството да изкупи вината си, като добута враговете до ангелски вид.

Предложението беше прието и в рамките на бригадата на Полупан беше оборудвана нещо като наказателна рота с непостоянен, променлив списъчен състав. Това беше наказание в самото наказание, затвор в самия затвор на наказателната мина, която още не съществуваше. Ние строяхме зона и селище за нея.

Бараката беше от наскоро отрязани лиственици, от влажните стволове на дървото, което като хората в Далечния север се бори за живота си и затова е ъгловато и чворесто, а стволът му е огънат. Тези влажни бараки не се затопляха с печки. Никакви дърва не биха стигнали, за да изсушат тези тристагодишни тела, израснали в блатото. Хората бяха тези, които сушаха бараката, телата на строителите.

Точно тук започна една от моите неволи.

Всеки ден пред очите на цялата бригада Сергей Полупан ме биеше: с крака, с юмруци, с прът, с дръжка на кирка, на лопата. Изчукваше от мен ентелегента.

Биенето се повтаряше ежедневно. Бригадирът Полупан носеше телешко яке, розово яке от телешка кожа — нечий подарък или подкуп, с който човек можеше да се откупи от юмруците, да измоли поне един ден почивка.

Познавам много такива ситуации. Самият аз нямах яке, но и да имах, не бих го дал на Полупан, освен ако криминалните не ми го изтръгнат от ръцете, ако не ми го смъкнат от раменете.

След като се разгорещеше, Полупан си сваляше якето и оставаше по антерия, за да борави още по-свободно с лоста и кирката.

Полупан ми изби няколко зъба, пукна ми ребро.

Всичко това се правеше пред очите на цялата бригада. В бригадата на Полупан имаше около двадесет човека. Бригадата беше с непостоянен, променлив състав, беше учебна бригада.

Сутрешните побоища продължиха толкова време, колкото прекарах в тази мина, мина „Спокойни“…

След рапорт на бригадира Полупан, одобрен от началника на мината и от началството на ОЛП, аз бях изпратен в Централното северно управление — в селището Ягодное, като злостен кръшкач, на когото трябва да му се образува наказателно дело и да му се издаде нова присъда.

По време на следствието лежах в изолатора в Ягодное, образуваха ми дело, тръгнаха разпити. Инициативата на Льоша Чеканов се очерта достатъчно ясно.

Течеше пролетта на четиридесет и четвърта, ярка колимска военна пролет.

Следствените, които са в изолатора, са изкарвани на работа в опит да се избие поне един работен час от транзитния ден — и следствените не обичат тази устойчива традиция на лагерите и на транзитките.

Аз, разбира се, не ходех на работа, за да се опитам да изкарам някаква норма в каменната дупка, а просто за да подишам въздух, да помоля, ако ми дадат, за допълнителна паница супа.

В града, дори и в лагерния град, какъвто беше Ягодное, беше по-добре отколкото в изолатора, където всяко парче дърво беше просмукано от мъртвешка пот.

За излизане на работа даваха супа и хляб или супа и каша, или супа и сельодка. Един ден ще напиша химн за колимската сельодка, единствената белтъчина за арестанта, защото ако нещо пази баланса на белтъчините в Колима, това все пак не е месото. Сельодката е тази, която подхвърля последни съчки в енергийното кълбо на пътника. И ако пътникът си е запазил живота, то е точно защото е ял сельодка — солена, разбира се, и защото е пил, но в този смъртоносен баланс водата не се брои.

А най-важното — навън можеше да се сдобиеш с тютюн, да си дръпнеш или поне да помиришеш това, което другарят ти пуши, ако не успееш да пушиш ти самият. Нито един арестант не би повярвал, че никотинът е вреден, а тютюнът — канцерогенен. Впрочем всичко може да се обясни с разтварянето на онази нищожна капка никотин, която можела да убие кон.

„Да си дръпнеш“ означава да всмукнеш веднъж и това май е сигурно, че носи малко отрова и много мечти, удовлетворение. Тютюнът е висша радост за арестанта, той е продължение на живота. Повтарям, аз не знам дали животът е ценност или не.

Движех се по улиците на Ягодное, като се доверявах само на животинското си чувство. Работех, дълбах дупки с лост, стъргах с лопата, за да може поне нещо малко да е изстъргано за стълбовете в това селище, което познавах много добре. Там ме бяха съдили само преди година и ме бяха осъдили на десет години, бяха ме картотекирали като „враг на народа“. Тази десетгодишна присъда, новата присъда, която беше започнала да тече съвсем неотдавна, беше точно това, което, разбира се, спря завеждането на ново дело, този път за отказ от работа. За отказ от работа, за кръшкане, можеха да ти добавят още една присъда, но това беше трудна работа, ако изтърпяването на последната ти присъда е току-що е започнало.

Водеха ни на работа с голям конвой — все пак ние бяхме хора с висящи дела, ако изобщо бяхме хора…

Аз заемах мястото си в каменната дупка и се стараех да разглеждам минувачите — ние работехме точно на пътя, а през зимата нови пътеки в Колима не се пробиват нито в Магадан, нито в Индигирка.

Поредицата от дупки беше по протежение на улицата — колкото и да ни беше голям конвоят, той беше разположен извън полагащите се по инструкция очертания.

Към нас се приближаваше голяма бригада или просто група хора, още не образуващи бригада — водеха ги покрай нашите дупки. За да минат оттам хората трябваше да се разделят на групи от по трима и да им се даде конвой с автомати. Тези хора току-що бяха свалени от камионите. Камионите бяха наблизо.

Войникът от охраната, която беше довела хората в нашия ОЛП Ягодное, попита нещо нашия конвой.

И изведнъж чух глас, един сърцераздирателен радостен вик:

— Шаламов! Шаламов!

Това беше Родионов от бригадата на Полупан, бачкатор и „пътник“ като мен, от наказателната мина „Спокойни“.

— Шаламов! Утрепах Полупан! С една брадва в столовата. Водят ме на следствие по това дело. От раз го утрепах! — в изстъпление подскачаше Родионов. — В столовата с една брадва.

Това радостно известие наистина породи в мен топло чувство.

Конвоят ни замъкна на различни страни.

Моето следствие не доведе до нищо, нова присъда не ми трупнаха. Някой от висшите беше стигнал до мисълта, че държавата няма да има голяма изгода, ако ми добави нова присъда.

Бях пуснат от следствения арест в една от витаминните командировки.

Не знам с какво приключи следствието за убийството на Полупан. Тогава се режеха доста бригадирски глави, а в нашата витаминна командировка криминалните бяха отвинтили главата на омразния бригадир с трион жага.

Льоша Чеканов, моя познат от Бутирския затвор, повече не съм го срещал.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски

Варлам Шаламов

Леша Чеканов, или однодельцы на Колыме,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Фондация „Комунитас“

Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев

Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг

Художник на корицата: Красимир Апостолов

Предпечат и корекции: П. Трифонова

Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5

Печат: Полиграфически комбинат - София

ISBN 978-954-9992-06-9

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 21:30:00