«Льоша Чеканов, или съобвиняемите в Колима»

Льоша Чеканов, земеделец по потекло и техник-строител по образование, беше мой съсед по нар в 69-а килия на Бутирския затвор през пролетта и лятото на 1937 година.

Като ветеран в килията, аз оказах първа помощ на Льоша Чеканов, както и на много други: бих му първата инжекция, инжектирах му еликсир на бодростта, надеждата, хладнокръвието, яда и самолюбието — сложен лекарствен състав, необходим на човек в затвора, особено ако е новак. Същото чувство криминалните — а няма спор, че те имат вековен опит — изразяват в три познати заповеди: не вярвай, не се бой и не моли.

Духът на Льоша Чеканов беше закрепен и през юли той пое към далечните колимски земи. Льоша беше осъден в същия ден, в който и аз, по същия член и със същата присъда. Караха ни за Колима в един и същи вагон.

Ние не оценихме по достойнство коварството на началството — към времето на нашето пристигане земният рай Колима трябваше да се превърне в земен ад.

Караха ни на Колима, за да умрем и от декември 1937 година ни хвърлиха във вихъра на побоища, глад и гаранински екзекуции. Ден и нощ се четяха списъци на разстреляните.

Всички, които не загинаха в Серпентинката — следствения затвор на Планинското управление, където през 1938 година разстреляха десетки хиляди, като заглушаваха стрелбата с ръмжене на трактори, — после бяха разстрелвани по списък, четен по два пъти на ден по време на сутрешния и на вечерния развод под звуците на оркестър, който свири туш. Аз случайно останах жив след тези кървави събития, но не избегнах своята участ, набелязана още в Москва: през 1943 година получих нова десетгодишна присъда.

„Издрапвах“ десетки пъти, скитах се от забоя до болницата и обратно и към декември четиридесет и трета бях изпратен за кратко сред онези командировани, които строяха нова мина — „Спокойни“.

Десетниците или както ги наричат на колимски — наблюдателите, за мен бяха лица от прекалено висок ранг, с особена мисия, с особена съдба, чиито линии на живота не можеха да се пресекат с моите.

Нашият десетник беше прехвърлен някъде. Всеки арестант има съдба, която се преплита с битката между някакви по-висши сили. Човекът-арестант или арестантът-човек, без изобщо да знае, става оръдие в някакво чуждо сражение и знае за какво загива, но не знае защо. Или пък знае защо, но не знае за какво.