«Колетът»

Колетите ги даваха в стаята на дежурния. Бригадирът удостоверяваше личността на получателя. Шперплатът се чупеше и пращеше по свой начин, по шперплатски. Тукашните дървета се прекършваха другояче, крещяха с по-други гласове. Зад направената от пейки ограда хора с чисти ръце и с прекалено чиста военна униформа отваряха, проверяваха, разтърсваха, предаваха. Сандъците на колетите, едва оцелели след многомесечното пътуване, умело подхвърлени, падаха на пода и се разтрошаваха. Късове захар, сушени плодове, изгнил лук, смачкани пачки тютюн се пръсваха по пода. Никой не събираше нападалите неща: Собствениците на колетите не протестираха — да получиш колет беше чудо на чудесата.

До стаята на дежурната смяна стояха конвойни с пушки в ръцете, в бялата, мразовита мъгла се движеха някакви непознати фигури.

Стоях до стената и си чаках реда. Ей тия синкави парчета — това не е лед! Това е захар! Захар! Захар! Ще мине още един час и ще ги държа в ръцете си и те няма да се топят. Ще се топят само в устата. Едно такова голямо парче ще ми стигне за два, за три пъти.

Ами махорката! Собствена махорка! Махорка от континента, ярославска „Белка“ или „Кременчуг № 2“. Ще пуша и ще черпя всички, всички, и най-напред онези, на които бях допушвал цигарите през цялата тази година. Махорка от континента! Та на нас тук ни даваха дажби тютюн, иззети от армейските складове поради изтичане на срока на годност, една авантюра от гигантски мащаб — всички продукти на лагерите бяха с изтекъл „срок на годност“. Но сега ще пуша истинска махорка. Дори жена ми да не знае, че трябва да прати по-силен тютюн — ще й подскажат.

— Име?

Сандъкът се разцепи и отвътре се изсипаха сушени сливи, кожести сушени сливи. А къде е захарта? Пък и сливите са две-три шепи…

— Пращат ти ботуши! Авиационни ботуши! Ха-ха-ха! С каучукови подметки! Ха-ха-ха! Като на началника на мината! Дръж, вземи ги!

Стоях объркан. За какво са ми? С ботуши тук можеше да се ходи само в празничен ден, но нямаше празници. Де да бяха от мека еленова кожа или обикновени валейки. Авиационни ботуши — това беше прекалено разкошно… Не се полагаше. Пък и…

— Ей, ти — нечия ръка докосна рамото ми.

Извърнах се така, че да виждам и ботушите, и сандъка, на дъното на който имаше малко сушени сливи, и началството, и лицето на човека, който ме държеше за рамото. Беше Андрей Бойко, нашият десетник.

А той бързо ми шепнеше: