Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.
Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.
Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.
Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.
Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.
Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.
Комментарии к книге «Атинските нощи», Ваксберг
Всего 0 комментариев