«Почерк»

Извикаха Крист късно през нощта „зад конбазата“. Така наричаха в лагера къщурката, сгушена в подножието на хълма в края на селището. Там живееше следователят „по особено важните дела“, както се шегуваха в лагера, понеже там нямаше дела не особено важни — всяко провинение или нещо наподобяващо провинение можеше да бъде наказано със смърт. Или смърт, или пълно оправдаване. Впрочем колцина биха могли да разкажат за пълното си оправдаване? Готов на всичко, безразличен към всичко, Крист вървеше по тясната пътека. Ето, в къщичката-кухня светна лампата — сигурно сега щяха да режат дажбите хляб за закуска. За утрешната закуска. Щеше ли да има за Крист утрешен ден и утрешна закуска? Не знаеше и слава Богу, че не знаеше. В краката си Крист видя нещо, което не приличаше да е сняг или ледено парче. Той се наведе, вдигна го и на часа разбра, че това е коричка от ряпа, замръзнала обелка. Ледът вече се беше стопил в ръцете му и Крист я напъха в устата си. Явно не си заслужаваше да бърза. Той обиколи цялата пътека, като пое от края на бараките — разбираше, че крачи пръв по този дълъг снежен път, че днес никой не е минавал преди него в обход на селището до къщата на следователя. По цялото разстояние в снега се търкаляха корички ряпа, сякаш увити в целофан. Крист намери цели десет обелки — кои по-големи, кои по-малки. Отдавна не беше виждал хора, които да изхвърлят корите от ряпата. Това не е бил затворник — вероятно някой волнонаемен. Ако не и самият следовател. Крист сдъвка и изяде всички обелки до една — в устата му замириса на нещо отдавна забравено: на родна земя, на пресни зеленчуци, и обзет от радост, Крист почука на вратата на следователя.

Следователят беше не много висок, слаб, небръснат. Тук се намираше само служебният му кабинет с един железен креват, покрит с войнишко одеяло, и една смачкана мръсна възглавница отгоре… Писалището — сковано с подръчни средства, с разкривени чекмеджета, претъпкани с някакви документи и папки. Пепелник от половин консервена кутия. Стенен часовник с махало и гири до прозореца. Стрелките показваха десет и половина. Следователят разпалваше с хартия печката.

Беше с бяла кожа, блед като всички следователи. Нямаше нито дневален, нито револвер.

— Седнете, Крист — заговори му следователят на „вие“ и побутна една табуретка. Самият той седеше на ръчно скован стол с висока облегалка. — Прегледах делото ви — обясни той — и искам да ви предложа нещо. Не знам дали ще ви допадне.

Крист замря в очакване. Следователят помълча малко.

— Трябва да знам за вас още някои неща.

Крист вдигна глава и не можа да се сдържи да не се оригне. Едно приятно оригване — с неудържим вкус на прясна ряпа.

— Напишете заявление.

— Заявление ли?

— Да. Ето ви лист, ето и писалка.

— Заявление? За какво? До кого?

— До когото щете! Е, дори не заявление, а някое стихотворение от Блок. Все едно. Разбрахте ли? Или „Птичка“ на Пушкин:

— издекламира следователят.

— Това не е Пушкиновата птичка — прошепна Крист, напрягайки всичките сили на изсушения си мозък.

— А чия е?

— На Тумански.

— Тумански ли? За пръв път го чувам.

— Аа, трябва ви за някаква експертиза, така ли? Дали не съм убил някого. Или съм написал писмо за извън затвора. Или съм подправил купон за магазина и съм го дал на апашите?

— Съвсем не. Подобни експертизи не ни затрудняват — усмихна се следователят, като оголи подпухналите си, кървящи венци и ситните си зъби. Колкото и нищожна да бе тази пробляснала усмивка, в стаята стана малко по-светло. Също и в душата на Крист. Той неволно се взря в устата на следователя.

— Да — рече онзи, като засече погледа му. — Скорбут е, скорбут. Тук скорбутът не прощава и на волнонаемните. Няма пресни зеленчуци.

Крист си помисли за ряпата. Витамините, а те са повече в кората, се бяха паднали на него, а не на следователя. Искаше му се да продължи този разговор, да разправи как бе смукал и гризал изхвърлените обелки, но не посмя, усъмни се, че началството ще поощри излишната му фамилиарност.

— Та разбрахте ли ме? Искам да погледна вашия почерк.

Крист все още нищо не разбираше.

— Пишете! — започна да диктува следователят. — „До началника на мината. От затворника Крист, рождена дата, по кой член, колко години. Заявление. Моля да ме преместите на по-лека работа…“ Достатъчно.

Следователят взе недописаното заявление, скъса го и го хвърли в огъня… Светлината от печката веднага стана по-ярка.

— Седнете до писалището. По-открая.

Крист имаше калиграфски, писарски почерк, който на самия него много му харесваше, а всичките му приятели се шегуваха, че почеркът му не прилича на професорски или лекарски. Не било почерк на учен, на писател, на поет. Било като почерк на склададжия. Шегуваха се, че Крист би могъл да направи кариера като царския писар, за когото разказва Куприн.

Ала той не се смущаваше от тези насмешки и продължаваше да дава на машинописките грижливо преписаните си ръкописи. Те одобряваха, но тайно се подхилваха.

Пръстите му, свикнали с кирката, с дръжката на лопатата, не можеха да удържат писалката, ала най-сетне все пак успя.

— При мен е пълен безпорядък, хаос — говореше през това време следователят. — Не си правя илюзии. Но донякъде вие бихте ми помогнали.

— Разбира се, разбира се — каза Крист.

Печката вече се бе разгоряла и в стаята стана топло.

— Да имаше да запаля…

— Не пуша — рече грубо следователят. — Хляб също нямам. Утре не сте на работа. Ще кажа на нарядчика.

Така няколко месеца подред, веднъж седмично, Крист идваше в неотопленото, неуютно жилище на лагерния следовател, преписваше различни документи, подшиваше ги.

Безснежната зима на тридесет и седма — тридесет и осма година вече беше влязла в бараките с всичките си смъртоносни ветрове. Всяка нощ из помещението тичаха нарядчиците, които търсеха и будеха хората по някакви списъци „за етап“. От етапите и преди никой не се връщаше, а сега дори бяха престанали да мислят за всички тези среднощни събития — щом е етап, етап да е: работата бе прекалено тежка, за да могат да мислят за каквото и да било.

Увеличиха им часовете за работа, появи се конвой, но седмицата свършваше и Крист, полужив, се повличаше до познатия кабинет на следователя и подшиваше ли, подшиваше документите. Беше престанал да се мие, ала следователят сякаш не забелязваше хлътналите бузи и възпаления поглед на гладния Крист. А той все пишеше, все подшиваше. Количеството документи и папки непрекъснато растеше, той не успяваше да въведе ред. Крист преписваше някакви безкрайни списъци, в които имаше само фамилни имена, а горният край на списъка бе подгънат и Крист никога не се беше опитвал да проникне в тайната на този кабинет, макар да трябваше само да отпъне листа, който беше пред него. Понякога следователят вземаше пачка лични дела, които се появяваха неизвестно откъде, по време на отсъствието на Крист, и припряно диктуваше списъци, а Крист пишеше.

В дванадесет часа диктовката свършваше, Крист отиваше в бараката си и спеше ли, спеше — сутрешният развод за работа не го засягаше. Седмиците се нижеха една след друга, а Крист все слабееше, все пишеше.

И ето че веднъж, когато взе поредната папка, за да прочете поредната фамилия, следователят се запъна. Погледна Крист и го попита:

— Как ви е името и бащиното?

— Роберт Иванович — отвърна Крист и се усмихна. Дали няма да започне да му вика „Роберт Иванович“ вместо „Крист“ — това нямаше да го учуди. Следователят беше млад, можеше да му бъде син. Все още с папката в ръце, без да произнася фамилията, следователят започна да пребледнява. Пребледняваше, докато не стана по-бял от сняг. С бързи движения на пръстите си прелисти тънките страници, подшити в папката — бяха не повече и не по-малко, отколкото в която и да е друга папка от купчината на пода. След това решително отвори вратичката на печката и в стаята начаса стана светло, сякаш душата му се озари цялата и там се беше намерило нещо много важно, човешко. Той накъса папката на парчета, които набута вътре. Стана още по-светло. Крист нищо не разбираше. И следователят каза, без да го поглежда:

— Шаблон. Не си дават сметка какво правят, нищо не ги интересува. — И решително погледна Крист. — Продължаваме. Готов ли сте?

— Готов съм — отвърна му той и едва след много години разбра, че това е била неговата папка.

Вече много от другарите на Крист бяха разстреляни. Беше разстрелян и следователят. А Крист все още бе жив и от време на време — поне веднъж на няколко години — си спомняше горящата папка, решителните пръсти на следователя, които късаха личното му дело — подарък за обречения от обричащия.

Почеркът на Крист бе спасителен, калиграфски.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Почерк,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00