«„Червен кръст“»

Животът в лагера е устроен така, че действителна, реална помощ на затворника може да окаже само някой медицински работник. Охраната на труда означава опазване на здравето, а опазването на здравето е опазване на живота. Началникът на лагера и подчинените му надзиратели, началникът на охраната с отряд бойци от конвойната служба, началникът на районния отдел на МВД със следователския си апарат, деецът на нивата на лагерната просвета — началникът на културно-възпитателната част заедно с инспекторите си — лагерното началство е толкова многобройно. На волята на тези хора — добра или зла — е поверено спазването на „режима“. В очите на затворниците всички тези хора са символ на гнет, на принуда. Именно те карат затворника да работи, пазят го дене и ноще да не избяга, гледат да не яде и да не пие повече, отколкото му се полага. Всички тези хора ежедневно, ежечасно повтарят на затворника само едно: „Работи! Давай!“.

И само един човек в целия лагер не казва на затворника тези страшни, омръзнали му, дълбоко мразени в лагера думи. Това е лекарят. Лекарят казва друго: почини си, ти си уморен, утре недей да работиш, болен си. Единствено лекарят не праща затворника в белия зимен мрак, в покрития с лед каменен забой — всеки ден, за много часове. Лекарят е защитник на арестанта според своята длъжност, спасява го от произвола на началството, от прекалено изпълнителните ветерани на лагерната служба.

Много отдавна на стените в бараките на лагерите висяха големи печатни съобщения: „Права и задължения на затворниците“. Имаше много задължения и малко права. „Правото“ да напишеш заявление до началника — само да не са колективни… „Правото“ да изпратиш писмо до роднините си чрез лагерната цензура… „Правото“ на медицинска помощ.

Това последно право беше извънредно важно, макар в много от амбулаториите на мините да лекуваха дизентерията с разтвор на калиев хиперманганат и със същия разтвор, само че по-гъст, мажеха гнойните рани и измръзванията.