«Еротофобия»

— Всичко започна още от майка ми — с отвращение подхвана Найт Клайзър.

Защо изобщо трябваше да си спомня тези гадости?! Не беше ли предостатъчно, че е на посещение при психиатър, че лежи на яркозелена кушетка, че страда от естествената за всеки мъж стеснителност, ами трябва и да разказва за всички тези мръсотии на лекар жена, пък и да започва разказа си със своята майка…

— А вие често ли… ъъ… сам със себе си? — попита доктор Фелиция Бремер, випускник на Шпицбергеновия институт по психология.

— Това изобщо не ми е нужно, ето къде е цялата работа. — У него пак се появи онази отвратителна болка в мозъка, точно под дясното око. Пръстите на лявата му ръка забарабаниха своя живот, независимо от нежеланието му.

— Хайде пак да се върнем към вашия разказ — подкани доктор Бремер. — Не съм сигурна, че разбрах всичко.

— Добре. Ето например… — той се опита да се изправи от кушетката, но тя внимателно сложи дланта си върху гърдите му. — Вие сте известен специалист по проблеми като моя… Да ги наречем сексуални. Нали така? И за да се видим, аз си купувам билет за самолета от Торонто за Чикаго. В самолета има две приятни момичета, стюардеси. Едната, Криси, фамилията й не помня, веднага започна да ми предлага разни възглавнички, разни вкусотии, а нейната колежка, Лора Ли, ми носи огромна чаша шампанско. Само на мен, на никой друг! А после, навеждайки се към моята седалка, уж да ми поднесе чашата, едната ме ухапа за ухото. След десетина минути двете се караха за мен в кухненския бокс, докато пътниците натискаха ли, натискаха бутоните без никакъв резултат…

Подир малко мадамите се появиха, за да ме питат какъв бифтек предпочитам, алангле или припечен, и ми предложиха сладкиши. Получи се много неловко…

Целият полет продължи в този дух. Гаджетата бяха готови да се удушат една друга с маркучите на кислородните апарати само за да се разберат коя ще остане при мен в Чикаго. Молех се да се измъкна жив от този проклет самолет.

Самолетът значи каца, стюардесите не са обслужили никого, а пътниците, разбира се, копнеят да ме ликвидират. Но ако нямаше едно „но“ — всички пътнички вече ме харесваха. Ясно, без борба не можех да се спусна по стълбището. Спаси ме едно малко негърче, което летеше с майка си и през целия път ми намигаше. То опика и седалката си, и цялата пътека… Докато те посипваха инвентара с мляно кафе да не вони, аз тихичко се измъкнах.

Доктор Бремер поклати глава.

— Направо ужасно!