«Човекът, който обичаше изкопаеми млекопитаещи»

Сейпърс живееше твърде безформено в един град, чието име няма да назовем. Беше в такъв момент от живота му, когато имаш много връзки, но нито една от тях не е истински обвързваща. Ето защо разполагаше и с много свободно време, което нищо не можеше да запълни по-добре от заниманията му с изкопаеми млекопитаещи. От живите видове получаваше задух, а динозаврите бяха отдавна изучени. Между тях обаче се намираше един приказен среден свят от тромави, космати, потропващи с нозе млекодайни твари, също така изчезнали от лицето на земята. Изглежда, са били доста едри: „В тези ранни периоди — пишеше Харни С. Маркман в публикацията си «Вкаменели млекопитаещи» (издадена от Музея за естествена история в Денвър) — много от млекопитаещите са достигали големи размери, стигащи до абсурдност.“ Като например бариламбдата. Близо осем стъпки дълга и четири висока. Имала е сплескано лице, широки стъпала, мускулести нозе и много здрава опашка. „Тя е съчетавала — за да цитираме наново Маркман — редица анатомични особености, които, взети заедно, с нищо не са допринесли за нейното оцеляване. Може да се каже, че този вид, както и останалите му разклонения, се е стремял към многостранна специализация, поради което е отбелязал незначителен напредък в някои по-съществени направления.“ Изчезнал към края на палеоцена. „Как да не обичаш такова създание?“ — питаше се Сейпърс.

А кой би могъл да каже какво е това „съществено направление“?