«Зад последния предел»

Ракетата излезе с треперене от хиперпространството и се втвърди. По повърхността й от носа към опашката се плъзна метален хлад. Бледите призрачни очертания на главните пропулсери последни придобиха конкретна форма. Те се втвърдиха в четворен кръг тръби, готови да изригнат осем мили пламъци.

Лоодър се взря през предния наблюдателен люк и потърка очи. Стоя там дълго-дълго, много по-дълго от обикновено. Протегна се нервно към бинокъла, но той не можеше да му помогне, защото твърде много трепереше в ръцете му. Остави го и пак потърка очи.

— Какво те тревожи? — наблюдаваше го Сантел. — Нещо не е наред ли?

— Доста неща.

Това вдигна Сантел от мястото му и той прокара дългите си пръсти през червената си коса. Закрачи горделиво към люка и се взря навън.

— Невъзможно!

— Ха! — каза Лоодър.

Сантел пробва с бинокъла, като го допря на дебелите рамки на люка, за да успокои полето на зрение.

— Отричаш това, което виждаш със собствените си очи?

— Първите впечатления могат да бъдат погрешни.

— Загубени сме — Лоодър седна, загледан в ботушите си, без да ги вижда. Слабото му лице потрепваше. — Загубени души.

— Млъкни!

— Веднъж, когато бях дете, сложих три мухи в една бутилка. После я запуших. И ние сме така — мухи в бутилка.

— Млъкни! — повтори Сантел по-високо. Червената му коса стърчеше гъста и остра. Той пак погледна през люка:

— Ще кажа на Вандервеен.

— Хвърлих бутилката в едно езеро. Това беше преди тридесет години — колкото живота на десетки поколения мухи. В едно езеро — студено и мрачно, без бряг. Може би са все още там. Все още там — запушени…

Сантел включи интеркома и заговори в микрофона. Гласът му беше дрезгав:

— Капитане, нещо не е в ред. Най-добре да дойдете и сам да видите.

— И от тук се вижда — изгърмя говорителят.

— А?

— В тази навигационна стая има четири прозореца. Поставени са, за да се гледа през тях. Аз гледах.

— И какво видяхте?

— Нищо.

— Загубени сме! — промърмори Лоодър. — Като че никога не ни е имало. — Още един самотен кораб в дългия списък на изчезналите. Спомени, които с годините постепенно избледняват и накрая съвсем се изтриват.

— От нищо нещо не става — каза капитан Вандервеен. — Кой мрънка там?

— Лоодър.

— Кой друг може да е? — провикна се Лоодър към високоговорителя. — Само ние тримата сме. Заедно и съвсем сами. Само тримата. Вие, аз и Сантел.