«Ловът на бургграфа»

На Пол

А в пещерата дива се смее фавън стар.

Сегре „Дай за лова ни от своите мощи                                 мощ ти, о, Свети Готфрид, наш пръв Господар!                                 Дар чака те — мраморен склеп на светия;                                 ти я знаеш мечтата ми, чуй ме, о, Сир! —                                 сир восък ти давам за хубави свещи                                 с вещи скъпи, с одежди — цял от брокат                                 кат, с рог от седеф и от тежко излято                                 злато; чело съм свел пред светия ти гроб —                                 роб твой «Алексис, тук от Бога властител,                                 с титул, син на властели със свят, низпослан                                 сан!»“ — тъй се бургграфът с молби натежали                                 жали, а Свети Готфрид отвръща „Не нам!“ —                                 ням… — Паж, донеси ми кесията; коня,                                 оня мой андалуски жребец, оседлай; —                                 лай носи се… — Викайте графа; — кучкара                                 кара псетата лавнали… Още в зори                                 ври. Вие, стрелци, моя в пир гласовита                                 свита, твърд е лъкът ви и ваште стрели —                                 зли! Пищна трапеза го вече смелчака                                 чака, чакай, готвачо, ще тътне безспир                                 пир! Хайде, приятели! Селската сган я                                 каня също — еленът тук иска селяк                                 як!… Тръгват на лов, а мадам Изабела,                                 свела плахо очи, ги следи с дяволит                                 вид. Вихром летят сенешали, барони                                 в брони, чака ги зноен, за лов отреден                                 ден. Рейтари, божи слуги и властели,                                 те ли мечки не гонят сред горската сеч                                 с меч! Пажове, дами с каляски, джуджета;                                 шета рой соколари и доста пресвят                                 свят. Ето, бургграфът с осанката строга                                 рога пръв е надул и елени насам                                 сам свърна; не, няма в спасение звяра                                 вяра; няма при стария храбър бургграф                                 гаф! Дръж! Но елен сред гонитбата бясна                                 блясна и като мълния в миг се в искри                                 скри. — Дръжте го, псета, гонете, викачи!                                 Качи звярът цената си — в звонк ще платят                                 плът ей като тази… Къде се, Диана,                                 дяна, Майко на силфите с вечно пиян                                 Пан! Дай ми рогата му, дай ми трофея,                                 фея! Майко на храбрите, сестро в суров                                 лов. Както монах радва с лепта убога                                 Бога — своя дворец ти поднасям на длан;                                 дан друга не ща — всеки плячката близка                                 иска, но ме зарадвай с елена сломен                                 мен. Гневният конник прегънат о две е,                                 вее черна наметка с пресипнал от бяс                                 бас. Псетата лаят, направо се късат,                                 хъсът ги озверява, ври всичко назад —                                 ад! Бяга еленът, напряко се втурва!                                 Урва! — близо са, скоро ще му пресекат                                 път. Сбогом лъки и потоци пенливи,                                 иви, ниви с шумяща нашир и надлъж                                 ръж! Стене еленът и кърши, кървейки,                                 вейки; с дебри зелени на помощ излез,                                 лес! Мракът беглеца все тъй го с палаши                                 плаши, стряскат го псетата с вълчия свой                                 вой. Шпорят мъжете жребците игриви,                                 гриви вейнали — всяка земята мете;                                 те с лъскави сбруи днес в кърви са цели —                                 цели хълбока конникът гневен с жесток                                 ток. Нищо не чува еленът, май свърши;                                 с върши цял е закрит… Тишина до безкрай… —                                 Рай! Всуе! Как стръвната глутница зла е;                                 лае, иде и екне сред мрака дълбок                                 рог! Хуква. Но свършва внезапно земята;                                 мята пламнало тяло, от пръски облян —                                 блян! Ах, как водата е милващо-плава!                                 Плава. Лаят нараства, о, беден елен —                                 в плен! Будят фанфарите в псетата звяра,                                 в яра екнат тръбите сред здрача зелен —                                 в плен! Ето, гонячите вече приклякат;                                 лакът опват стрелците с дъх затаен —                                 в плен! Всичко към битката кръвопролитна                                 литна! Плавай — дано им избягаш, дано!                                 Но стръвната глутница с ярост се хвърли —                                 върли псета! — в дълбоката горска вода.                                 Да, трябва да бяга! Спасение няма!                                 Яма скоро ще зейне сред тия вълни.                                 Ни бързият бяг, нито с Божа намеса                                 меса ще го избавят от кучия бес,                                 без да се раззинат в месата издрани                                 рани и да засити тъй тяхната стръв                                 с кръв. Ръфат го псетата, рухнал, се вече                                 свлече; удрят го, мушкат го и за капак —                                 пак! Мъртъв! От щастие чак им призлява —                                 слава! Рогът за твоята гибел вести!                                 Ти днес ще красиш победен пиршествата                                 с двата реда бокали и скъпи блюда.                                 Да, но отмъстен си… Австрийката млада                                 ада ще избере — вместо рай с лопатар                                 стар. Сметката прави си той без кръчмара!                                 Кара грохнал трофея, но с бляскав ескорт —                                 горд. Докато гърчи ти в кръв запламтяло                                 тяло, тази, която той взе за жена,                                 на графското, славен трофей предпочело,                                 чело бодна рога… Който трябва, е в срок                                 с рог! Славният знак и над двете глави е —                                 вие равни днес шествате с тоя рогляв                                 граф! януари 1828

Информация за текста

© 2002 Кирил Кадийски, превод от френски

Victor Hugo

La chasse du Burgrave, 1828

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2005–2010

Издание:

Виктор Юго. 21 стихотворения

Подбор, съставителство и превод от френски: Кирил Кадийски, 2002

Издателство „Нов Златорог“, 2002

ISBN: 9544921776

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-11 08:20:00