«Лени»

„Ю Ес Роботи и Меканикъл Мен инк.“ имаха проблем. Проблемът бяха хората.

Питър Боджърт, главен математик, се беше отправил към съвещателната зала, когато срещна случайно Алфред Ленинг, директор по проучванията. Ленинг беше сключил чисто белите си вежди и наблюдаваше от перилата компютърната зала, ширнала се под него.

В залата под балкона няколко човека от двата пола на различни възрасти оглеждаха с любопитство, докато водачът произнасяше напевно готова реч за автоматичното изчисляване.

— Този компютър, който виждате пред вас — каза той, — е най-големият от този вид в света. Той съдържа пет милиона и триста хиляди криотрона и е в състояние да се справи едновременно с над сто хиляди променливи величини. С негова помощ „Ю Ес Роботи“ е в състояние да създаде с голяма прецизност позитронните мозъци на новите модели.

Изискванията са записани върху лента, която се перфорира от манипулациите, извършвани с тази клавиатура — нещо като много сложна пишеща или линотипна машина, освен това, не работи с букви, а с понятия. Изискванията са раздробени на символични логични еквиваленти, които от своя страна се превръщат в перфорирани модели.

Компютърът може за по-малко от половин час да представи на нашите учени модел на мозък, който ще показва всички необходими позитронни насоки за създаването на робот…

Алфред Ленинг най-накрая погледна нагоре и забеляза другия.

— О, Питър — каза той.

Боджърт вдигна и двете си ръце, за да приглади своята и без това идеално гладка и лъскава черна коса.

— Ти като че ли не харесваш много това, Алфред — каза той.

Ленинг изсумтя. Идеята за организиране на публични разходки в „Ю Ес Роботи“ имаше съвсем скромни цели и трябваше да изпълнява двойна функция. От една страна, според теорията, това позволяваше на хората да видят роботите отблизо и да се преборят със своя почти инстинктивен страх от механичните обекти чрез опознаването им. А от друга страна, това трябваше да събуди интерес поне в един случаен човек, който да приеме изследванията в роботиката като работа, която да погълне целия му живот.

— Знаеш, че е така — отговори той най-накрая. — Един ден в седмицата работата се прекратява. Имайки предвид загубените часове, възвръщаемостта е незадоволителна.

— Значи все още няма увеличаване на молбите за работа?