И както в есенния свод студен
се точат жеравите с жалби клети,
тъй стенещите духове пред мен
се носеха, от бурята подети.
Данте Спят кеят, градът — немеят и спят. Спят хора… В простора — умора до смърт. Спи стаена пустошта, но простена в миг нощта. Тъй душата в жар се мята в самотата… Самота! И заклокочи морето пак — джудже изскочи май в тоя мрак и със звънчета, душа проклета, подскача, крета от крак на крак. И тая шир смълчана, безлюдна, дива шир ехти като камбана в прокълнат манастир — тъй с ропот глух тълпите се вдигат и в тъмите прииждат на вълни те и плискат се безспир. Боже мой… Те пак са тука — джиновете! Адски мрак! Скърца стълбата и пука, гъне се под моя крак. Лампата в ръката гасне, сянката ми страшно расне и със скокове ужасни скача до тавана чак. Помита тяхната вихрушка по пътя всичко с рев и вой и паркът гол и сух се люшка
Комментарии к книге «Джиновете», Кадийски
Всего 0 комментариев