«Огнена зона Емералд»

— Не е ли странно, войнико? — рече ГЛАСЪТ право в ухото на Куин. — Вървиш си безгрижно с твоя защитен костюм и се чувстваш в безопасност и… бам! Ето че се въргаляш по земята и всичко те боли. Трябва да признаеш, обаче, че костюмът си го бива. Доколкото си спомням, няма оцелели от среща с пехотна мина. Ти сигурно ще си първият.

Куин разтърси глава за да си проясни мислите. Нещо в шлемофона изтрака, което хич не беше на добре. Съмняваше се, дали връзките с компютъра в раницата са оцелели след взрива. Но по-важното е, че може да ходи. Гласът в ухото му звучеше малко налудничаво и Куин си помисли, че няма да е зле, ако потърси прикритие. Опита се да включи компютъра — излизаше само холографската карта на района. На визьорният дисплей той беше като малка червена точка, насред лабиринт от разнородна зеленина — близо единадесет мили от границата с Бразилия навътре в Гватемала, почти в сърцето на дъждовната гора Петен, на източния край на Огнена зона Емералд.

— Чуваш ли ме, войнико?

Куин приседна и изпъшка от острата болка в краката. Не изпитваше нито страх, нито паника. Макар едва на двадесет и една, това беше неговият втори поход в Гватемала и вече бе привикнал с трудните ситуации. Пък и едва ли това е най-лошото място, в което би могъл да попадне човек. Само допреди две години Емералд беше нещо като изпитателен полигон за кубинските партизански отряди, но след преместването на съюзническите артилерийски установки на запад, врагът на свой ред измести лагерите си на север и с изключение на отделни разузнавателни патрули като този на Куин Огнената зона беше пуста.

— Няма смисъл да се преструваш на умрял, мой човек. Само след петнадесет минути ще сме при теб с момчетата и тогава ще ни запееш.

Петнадесет минути. По дяволите! Куин си помисли, че ако заговори гласът, може би ще успее да го забави.

— Ами вие кои сте бе, хора? — попита той.

— Казвам се Матис. От Специалните части, бях на служба в Първи пехотен. Но както се казва, видях светлина в края на тунела и зарязах службата. Ами ти бе, човече? Имаш ли си именце?

— Куин. Едуард Куин — той вдигна визьора и огледа критично обгорения защитен костюм. Под разкъсаното външно покритие прозираше смачканата силиконова мрежа. Куин се огледа за автомата. Кабелът, който го свързваше с компютъра беше прекъснат, най-вероятно от шрапнел от мината, и оръжието не се виждаше никъде наоколо. — Да си виждал някой от моите хора?

Тишина изпълнена с радиопращене.