Пясъкомобилът се движеше леко по вълнообразните дюни и шестте му дебели гуми се издигаха и падаха като тежки крайници на двойка слонове. Скритото слънце печеше откъм побелялото от жега небе, обливайки отгоре с горещина брезентовия покрив, и без това загрят достатъчно от излъчването на напечения пясък.
— Не заспивай — каза си Морисън и върна пясъкомобила към набелязания от компаса курс.
Беше двадесет и първият му ден из Скорпионовата пустиня на Венера. Двадесет и първият му ден на борба със съня, докато пясъкомобилът пресичаше дюните и напредваше по гърбиците на пясъчните вълни. Пътуването през нощта би било по-лесно, но трябваше да се избягват доста стръмни клисури и да се заобикалят грамадни скали. Сега вече знаеше защо хората тръгваха на двойки из пустинята. Докато единият караше, другият внимаваше той да не заспива.
— Но е по-добре да си сам — напомни си Морисън. — Така провизиите са наполовина, пък и няма опасност случайно да те убият.
Главата му бе започнала да клюма. Той си наложи да седне изправен. Пейзажът трептеше и танцуваше пред полароидното предно стъкло. Пясъкомобилът се поклащаше и напредваше с измамна лекота. Морисън разтърка очи и включи радиото.
Той беше едър, загорял строен младеж, с ниско подстригана черна коса и сиви очи. Бе пристигнал на Венера с двадесет хиляди долара, така както и други бяха правили преди него, за да открие тук богатството, което го очакваше в Скорпионовата пустиня. Беше се екипирал напълно в Престо, последното градче преди пустинята. Бе похарчил всичките си пари с изключение на десет долара, за да купи пясъкомобила и екипировката си.
В Престо десет долара едва стигаха за едно питие в единствената кръчма на градчето. И така, Морисън си поръча уиски с вода, пийна с миньорите и златотърсачите и се посмя на старовремските приказки за глутниците пясъчни вълци и ескадрилите от лакоми птици, които обитават вътрешната пустиня. Той знаеше всичко за ослепяването от силната слънчева светлина, за топлинните удари и прекъсването на телефонните връзки. Но беше сигурен, че на него няма да му се случи нищо подобно.
Само че сега, след двадесет и един дена, и хиляда и осемстотин мили, той се бе научил да уважава тази безводна пустош от пясък и камъни, с размери три пъти по-големи от Сахара. Тук човек наистина можеше да загине!
Но също така тук човек можеше да стане богат и Морисън беше решил да направи точно това.
Комментарии к книге «Специалитет „Златотърсач“», Димитрова
Всего 0 комментариев