«Доктор Вампир и неговите приятели»

Мисля, че тук съм в безопасност. Живея в старата част на Мексико-сити, североизточно от Сокало, в малка квартира. Дълбоко ме порази доколко на пръв поглед страната наподобява Испания, а в действителност е съвсем друга. Улиците в Мадрид са лабиринт, който постепенно те всмуква към стаената си сърцевина, макар че там се крият старателно скучни, дребни тайни. Несъмнено обичаят да се пазят от чужди очи дори обикновените неща е наследство от маврите. А улиците на Мексико са обърнат лабиринт, те водят навън, към околните планини, на открито, към откровения, които обаче са винаги неуловими. Като че ли Мексико нищо не скрива, но и всичко е непостижимо. Това е наследство от индианците, те и сега са такива, самозащитата им се крие в привидната откритост; така и прозрачността е защитата на морската актиния.

Според мене този метод е много добър и може да се приложи винаги и навсякъде. Аз приемам мъдростта, родена в Теноктитлан или Тлакскал, аз нищо не крия и затова успявам всичко да потуля.

Аз не съм общителен човек. Мечтая за дом в затънтен край, например по голите склонове на Ихтаксихуатл, където на десетки мили наоколо не се открива човешко жилище. Но това би било лудост. Полицията разсъждава просто: щом се държиш изолирано, значи нещо скриваш; съвсем не ново съждение, но независимо от това почти винаги правилно. Ох, тази мексиканска полиция, колко е учтива и безжалостна едновременно! Колко е недоверчива към кой да е чужденец и колко е права за това! Тя винаги би намерила повод да обискира жилището ми и естествено тайната би се разкрила. Поне три дни вестниците щяха да имат материал за шум…

Всичко това досега избягвам, като избрах настоящето си жилище. Даже Гарсия, който е най-настървеният полицай в целия окръг, не подозира какво правя в тази тясна, достъпна за всеки квартира. Тайни, нечестиви, чудовищни опити.

Моята входна врата обикновено е полуотворена. Аз предлагам на хората, които ми носят хранителните стоки, да влязат вътре. Те обаче никога не се възползват от поканата, понеже скромността им е в кръвта. Но за всеки случай аз продължавам да ги каня.

Квартирата е тристайна. Входът е през кухнята. Оттам се влиза в кабинета, а след това е спалнята. Никоя врата не е заключена, дори не ги притварям докрай. Може би в желанието да покажа, че нищо не крия, прекалявам. Защото, ако някой стигне до спалнята и отвори вратата нашироко, ще се наложи да се самоубия.

Но досега никой от посетителите ми не е бил по-далече от кухнята. Вероятно те се страхуват от мен.

А защо не? Аз сам се страхувам от себе си.

Работата ми е свързана с неудобства. Налага ми се сам да закусвам, обядвам и вечерям вкъщи. Аз съм лош готвач и дори в най-долнопробната закусвалня хранят по-добре. И което е по-лошо, трябва да измислям невероятни обяснения защо ям само вкъщи. Докторите ми забраниха кисело, солено или люто, обяснявам на съседите, не мога да хапна нито сол, нито пипер, нито домати… Защо така? Ох, имам болен черен дроб… Къде те пипна тази мръсотия? В Джакарта хапнах развалено месо по време на войната…

Вероятно ви се струва, че да измислиш такова нещо не е трудно. Но аз трябва да помня всички подробности.

Всеки лъжец е принуден да строи живота си по законите на омразното, противоестествено постоянство. Играеш ролята си и тя става твое мъчение и наказание.

Съседите леко приемаха неумелите ми обяснения. Имало някакви несъответствия? Какво пък, в живота винаги е така. Всеки от тях се смята за безгрешен съдия и познавач на света, а в действителност техните разсъждения се основават само на правдоподобността на измислиците ми.

И все пак съседите усещат чудовището в мен. Месарят Едуардо ми каза един път:

— Докторе, знаете ли, че вампирите не могат да ядат солено? Може би вие също сте вампирясали, а?

Откъде ще знае той за вампирите? Впрочем, вероятно от филмите или от комиксите. Много пъти съм забелязвал как стариците, край които минавам, правят жестове на заклинание. Бързат да се предпазят от злата сила. Чувал съм детски шепот зад гърба си: „Доктор Вампир, доктор Вампир…“

Стариците и децата! Те съхраняват малкото мъдрост на тези хора. Разбира се, и месарят се досеща за нещо. Аз не съм доктор и не съм вампир. Все пак стариците и децата са прави да се плашат от мен. За щастие никой не им обръща внимание.

Ето защо аз продължавам да се храня в кухнята си — купувам агнешко, телешко, говеждо, прасенца, козленца, зайци, птици, понякога дивеч. Това е единственият начин да разполагам с много месо, за да храня своите приятели, моите зверове.

Напоследък още един човек почна да ме подозира. За нещастие това е Диего Хуан Гарсия, местният полицай.

Гарсия е набит, широкоплещест и с открито лице, но предпазлив — изобщо е примерен полицай. В Сокало го смятат за неподкупен — своево рода ацтекски Катон, макар и не толкова рязък по характер. Ако може да се вярва на зарзаватчийката (а тя като че ли е влюбена в мен), Гарсия предполага, че аз съм немски военнопрестъпник, който се крие тук от правосъдието.

Поразителна догадка, абсолютно невярна всъщност и все пак предчувствието не лъже Гарсия. Той би взел съответни мерки, ако съседите не се застъпваха за мен. Обущарят, месарят, ваксаджийчето и особено зарзаватчийката са изцяло на моя страна. Те са хора на здравия разум и вярват, че съм такъв, какъвто им се струвам. Те дразнят Гарсия:

— Нима не виждаш, че този тих, добродушен чужденец е просто смахнат учен и никаква беля не ще направи.

Поразителна нелепост, също така невярна по същност и все пак интуицията не лъже тези хора.

Безценните ми съседи ме величаят ту доктор, ту професор. Тези почетни титли ги получих просто така, само заради външния си вид. Не съм претендирал за тях, но не ги и отхвърлям. „Сеньор доктор“ е маска, която също ми върши работа.

А защо и да ме вземат за учен? Лицето ми е сурово, квадратно, цялото набраздено от бръчки, имам високо чело, а снопчетата косми около слепоочията и тила са изрядно посивели. Аз така старателно и правилно построявам испанското изречение, че веднага се разбира, че съм европеец. И очилата ми са със златна рамка! Какъв, ако не учен, и откъде, ако не от Германия? Званието задължава и аз обяснявам, че съм университетски професор, че съм в дългосрочен отпуск, тъй като пиша книга за толтеките. Възнамерявам да докажа, че културата на този загадъчен народ е сходна с тази на инките.

— Да, господа, аз смятам, че новата ми книга ще внесе объркване в Бон и Хайделберг. Някои авторитети ще се разклатят. Някои ще се опитат да ме представят за маниак и фантазьор. Работата е в това, че моята теория ще внесе преврат в науката за доколумбова Америка.

Такава личност смятах да разиграя в Мексико. Аз прочетох книгите на Стивънс, Прескот, Вайън, Алфонсо Косо, не ме домързя даже да препиша първата третина от дисертацията на Дрейер относно взаимопроникването на културите, в която той се опитваше да докаже връзката между културите на маите и толтеките. Тези 80 ръкописни страници възнамерявах да представя като собствен труд, а незавършеността му обясняваше пребиваването ми в Мексико. Всеки, който погледнеше на тези премъдри страници, разхвърляни по бюрото, лично щеше да се убеди що за човек съм.

Струваше ми се, че това е достатъчно. Не бях взел предвид хората, сред които живея. Сеньор Ортега е бакалин, но се интересува и от доколумбовата история на страната си и за мое нещастие притежава солидни познания в тази област. Сеньор Андраде, бръснарят, е роден в Пуебло, което е само на пет мили от развалините на Теотихуакан. А хлапакът Хорхе Силверио, ваксаджийчето, мечтае да постъпи в някакъв известен университет и смирено пита дали не мога да промълвя добра дума за него в Бон…

Аз съм жертва на надеждите и очакванията на моите съседи. Аз станах професор по техен, а не по мой образец. С часове вися в Националния антропологичен музей, губя си цели дни в разглеждане на Теотихуакан, Тулу, Ксохикалко. Съседите ме принуждават неуморно да се занимавам с научни изследвания. И в действителност аз ставам този, когото имитирам — учен човек с колосални знания и като допълнение, леко побъркан.

Аз влязох в тази роля и тя ме преобрази. Аз вече действително вярвам, че между инките и толтеките е имало връзка, имам за това неопровержими доказателства, сериозно се замислям за публикуване на откритията си…

Всичко това ме уморява и ме обърква. Миналия месец се случи събитие, което ме изплаши. Сеньора Елвира Масиас, чийто дом наех, ме срещна на улицата, заговори ме и поиска да изхвърля кучето си.

— Сеньора, но аз нямам куче!

— Моля за извинение, сеньор, но вие имате куче! Вчера вечерта чувах много добре как то скимтеше и драскаше вратата. А покойният ми съпруг не търпеше кучета в дома. Той въведе строги правила и аз няма да ги наруша.

— Скъпа сеньора, вие грешите. Уверявам ви…

И тогава отнякъде се появи Гарсия, неотвратим като самата смърт. В изгладена униформа цвят каки, на велосипед и се заслуша в нашия разговор.

— Може би термити са драскали по вратата, сеньора?

Тя поклати отрицателно глава:

— Звукът беше съвсем друг.

— Значи плъхове тогава. За съжаление, трябва да ви кажа, че домът е пълен с плъхове.

— Аз прекрасно зная шумоленето на плъховете — с дълбока, непобедима убеденост възрази сеньора Елвира. — А това беше друг шум, само кучето драска така, и добре се чуваше точно от вашите стаи. Вече ви казах, че имам строги правила — никакви животни в дома.

Гарсия не свеждаше поглед от мен и в очите му виждах отражение на всичките ми злодеяния в Дахау, Берген-Белзен и Терезиеднщат. Много ми се искаше да му кажа, че греши, че аз съм жертва, а не палач, че военните години прекарах зад бодливата тел на японски концлагер в остров Ява.

Разбира се, не казвах нищо — всичко това нямаше отношение. Моите престъпления против човечеството не бяха измислица, просто Гарсия беше усетил не някогашни престъпления, а тези, които ще станат след година.

Може би щях да си призная всичко, ако сеньора Елвира не се беше обърнала към Гарсия с думите:

— Е, какво ще направите? Та той държи в къщата куче, а може би и две, или и даже други животни. Какво ще направите, сеньор полицай?

Гарсия мълчи и неподвижното му лице напомняше каменната маска на Тлалок в Чолулския музей. А аз прибягнах към метода на прозрачна самозащита, който досега ми помагаше да запазвам тайните си. Скръцнах със зъби, надух ноздри, изобщо се постарах да изобразя „свиреп европеец“.

— Кучета ли? — закрещях аз. — Сега ще ви покажа едни кучета! Вървете да обискирате стаите ми! Плащам по сто песо за всяко открито куче! По двеста за породисто куче! Гарсия, викайте своите познати и приятели! Може би държа и кон вътре, а? А може би и свиня? Викайте свидетели, викайте вестникари, викайте репортери, нека точно опишат менажерията ми!

— Напразно кипвате — равнодушно каза Гарсия.

— Когато се избавим от кучетата, тогава ще се успокоя! — креснах аз. — Сеньора, да вървим, да погледнем под креватите в спалнята, може би там е нещото, което ви се е привидяло. А когато му се нагледате, бъдете така любезна да ми върнете остатъка от аванса и тогава аз с невидимите си кучета ще отида в друга квартира.

Гарсия ме погледна някак си странно. Вероятно за дългогодишната си служба е видял не малко кресливци. Разправят, че някои престъпници така ритат срещу ръжена.

— Какво пък, да погледнем — каза той на сеньора Елвира.

И тук за мое учудване — не ми ли се счу? — тя заяви:

— Не, не! Вярвам на думата на благородния човек.

Искаше ми се за пълна победа да попитам Гарсия, дали той още се съмнява и ако е така, нека да влезе вътре. Но за щастие прехапах езика си. Гарсия нямаше да се церемони. Той не би се изплашил от излагане.

— Уморих се — казах, — ще отида да полегна.

С това и свърши случката.

Този път заключих входната врата. Оказа се, че всичко е висяло на косъм. Докато сме се карали, нещастното зверище прегризало въжето за връзване, пропълзяло до кухнята и там издъхнало.

Трупа ликвидирах по обикновения метод, с други думи, го дадох като храна на другите. Удвоих мерките за безопасност. Купих радиоприемник, за да заглушавам воя им. Под клетките сложих плътни рогозки. Непрекъснато пушех миризлив тютюн и всичко се оправи. Но какво страшно издевателство — да ме заподозрат, че държа кучета! Кучета, които са най-големите ми врагове! Виж, те знаят какво става у дома. Те отдавна са верни съюзници на хората. Те са предателите на животинския свят, а аз предателят на човешкия род. Ако кучетата имаха език, веднага щяха да ме издадат в полицията.

Когато се разрази битката с човечеството, кучетата ще споделят съдбата на господарите си — ще устоят или ще паднат.

Проблесна мъничко надежда: последното котило е обещаващо. От дванадесет оживяха четири. Растат силни, умни, но не им стига свирепост. Явно, че именно тя не се унаследява генетично. Даже като че ли се привързаха към мен — почти като кучета! Но може би в следващите поколения ще успея да премахна това.

Човечеството пази в паметта си страшни предания за мелези, създавани чрез кръстосване на различни видове. Между другото такива са били сфинксът, грифонът, химерата. Мисля, че плашещите видения от античността са своеобразни спомени за бъдещето. Така, както Гарсия предусеща моите още неизвършени престъпления.

Плиний и Диодор разказват за чудовищни полукамили-полущрауси, полулъвове-полуорли, за създания с майка кобила и баща тигър или дракон. Какво биха помислили древните летописци за хибрид между плъх и росомаха? А какво би казал за такова чудо съвременният биолог?

Съвременните учени ще отхвърлят възможността за такова кръстосване, дори градовете и селата да гъмжат от зверовете им. Нито един здравомислещ човек не ще повярва, че съществува твар, голяма колкото вълк, свирепа и коварна като росомаха и едновременно адаптивна и бързо размножаваща се като плъховете. Упоритият рационалист ще отрича това като небивалица даже и тогава, когато този звяр забие зъби в гърлото му.

И ще бъде прав. Почти. Продуктът на подобно кръстосване винаги е бил невъзможен… до миналата година, когато го получих.

Потайността, предизвикана от необходимостта, понякога прераства в навик. Затова в този дневник все още не съм обяснил защо започнах да отглеждам чудовища и за какво ги обучавам.

Те ще започнат своето дело след три месеца, към началото на юли. Тогава жителите на Сокало ще забележат, че в покрайнините на града се появяват неизвестни животни. Тяхната външност ще бъде описвана неточно и мъгляво, но всички ще бъдат единодушни в мнението, че това са едри, свирепи и неуловими твари. Властите ще научат новостта и някои вестници ще я съобщят. Отначало нападенията ще бъдат приписани на вълци или подивели кучета, макар че незваните гости по външен вид се отличават.

Ще се опитат обикновените методи за унищожаване. Безуспешно. Загадъчните твари бързо ще се разселят из цялата столица и ще проникнат в богатите райони — Педрегал и Койоакан. Вече ще бъде известно, че те са всеядни, както са всеядни и хората. И ще възникне подозрението (при това напълно вярно), че се размножават мълниеносно. Малко по-късно ще бъде оценена и разумността им.

Срещу нашествениците ще бъдат пратени военни части, но безуспешно. Над полета и селища ще забръмчат самолети и вертолети: но кого да бомбардират? Тези животни не са мишени за обикновеното оръжие, понеже не се движат в стадо. Те се крият по ъглите, те са под леглото, в килера, те през цялото време са тук, около вас, но не ги виждате.

Да се използва отрова. Но те ядат вашата храна, а не това, което ще им подхвърлите.

Идва август и хората са вече безсилни да направят нещо. Мексико е наводнено с войски, но това е само една привидност; ордите от зверове вилнеят в Толуку, Икстапан, Тепалсинго, Куернаваку, а вече са ги видели в Сан Луис Потоси, в Оахаке и Вера-Крус.

В Мексико пристигат специалисти от цял свят, учените се съвещават, предложени са извънредни мерки. Зверовете не свикват съвещания и не публикуват манифести. Те чисто и просто се плодят и множат. На север са се разпространили до Дуранго, а на юг са стигнали плътно до Виляермоси.

САЩ закриват границите си — само символичен жест. Зверовете стигат Педрас Неграс, без да питат никого, минават Игл Пас, без разрешение се появяват в Ел Пасо, Ларедо, Брауназвил. Като смерч се носят по пустините, като прибой заливат градовете. Косматите приятели на доктор Вампир дойдоха и никога няма да си тръгнат.

И накрая човечеството ще разбере: задачата не е в това да бъдат унищожени загадъчните зверове, задачата е да не се позволи на зверовете да унищожат докрай човечеството.

Аз не се и съмнявам, че това е възможно. Но ще бъдат необходими обединените усилия и изобретателност на всички хора по света.

Ето какво искам да постигна, отглеждайки тези чудовища.

Аз замислих зверовете си като противовес, като сдържаща сила на неуправляемата машина — човечеството, което погубва и себе си, и цялата планета. В края на краищата, какво право има човечеството да унищожава неугодните му форми на живот? Нима всичко живо на Земята трябва да служи на лошо измислените му планове или да изчезне? Нима всеки вид, всяка форма на живот няма право на съществуване?

Аз се реших на крайни мерки, но смятам, че те не са вредни за човешкия род като цяло. Никой вече няма да се страхува заради водородните бомби, бактериологичната война, смъртта на горите, замърсяванията на въздуха и водите, парниковия ефект и пр. Всички тези страхове ще останат в миналото. Човекът отново ще зависи от природата. Той пак ще бъде единственото във вида си разумно същество, хищник, но отсега ще бъде подвластен на сдържащи го, ограничителни сили. Той ще има свобода да убива, но ще загуби възможността да унищожава докрай.

Пневмонията е велика съкрушителница на надеждите. Тя уби моите зверове. Вчера последният от тях за последен път вдигна глава и ме погледна. Големите му светли очи бяха помръкнали. Той извади нокти и леко ме драсна по ръката.

Не издържах и заплаках. Разбрах, че нещастната твар се опитва да ми достави удоволствие, тя знаеше за мечтата ми да я направя свирепа и безпощадна — бич за човешкия род.

Усилието се оказа достатъчно. Великолепните очи се затвориха. Звярът потръпна неуловимо и умря.

Разбира се, не е виновна само пневмонията. На тях не им стигаше и воля за живот. Откакто човек завладя Земята, всичките други видове загубиха жизнеустойчивост. Поробените еноти лудуват в редките горички на Адирондакския лес, а поробените лъвове душат бирените бутилки в Крюгерпарк. Те, както и всички други, съществуват само затова, че ги търпим. Те се приютяват в нашите владения като временни жители. И те го знаят.

Ето защо е така трудно да се намери в животинския свят жизненост, съпротивляемост и сила на духа. Те са присъщи на победителите.

Със смъртта на последния звяр дойде и моят край. Аз съм много уморен, за да започна отначало. Съжалявам, че подведох човечеството. Съжалявам, че измамих лъвовете, щраусите, тигрите, китовете — всичките тези, които са пред гибел. Още повече съжалявам за врабците, враните, мишките, хиените — цялата тази сган, измет, която като че ли съществува само за да бъде унищожавана от човека. Най-искреното ми съчувствие винаги е било на страната на отритнатите, на нищожните, на захвърлените. Вероятно защото и аз съм от тях.

Нима само заради това, че не служат на човека, те са сган и измет. Нима всички форми на живот нямат суверенно и неограничено право на живот. Нима всяка земна твар е обречена да служи само на един-единствен вид, иначе ще бъде затрита от земната повърхност?

Трябва да има и други хора, които да разсъждават и чувстват като мен. Моля ви, продължете борбата, моята частна война срещу обезумелите ни роднини. Нека се сражавате така, както бихте се сражавали с бушуващите пламъци на пожар.

Тези страници са написани за приемника ми.

Неотдавна Гарсия и още някакъв от службата му влязоха у мен под предлог за „санитарно оглеждане“. Откриха неунищожените трупове на отглежданите зверове. Арестуваха ме заради жестоко отношение с животни и организиране на кланица без съответното разрешение.

Каня се да се призная за виновен. Обвиненията са неверни, но — тук съм напълно съгласен — по същество са напълно справедливи.

Информация за текста

© 1971 Робърт Шекли

Robert Sheckley

Doctor Zombie and His Furry Little Friends, 1971

Източник: (през )

Издание:

[[/Поредица_SF_трилър|Око за око. Антропоидна фантастика]]

Издателство „Неохрон“ — „Универс“, Пловдив, 1992

SF Трилър №3. Ежемесечен алманах за остросюжетна литература

Илюстрацията на корицата е на Борис Валехо.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38