За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по-увлекателно.
На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.
Влезе млада жена.
— Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?
— Разбира се. Името ви?
— Лилиан.
— Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.
— Но тук няма нищо, дори машина.
— Купете всичко необходимо. Ето ви пари.
— А какви ще са изискванията към мен?
— Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.
— А какви са намеренията ви, господин Папазиан?
— Ето точно това искам да си изясня.
— О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.
— Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?
— Не…
— Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!
* * *Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.
Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.
— Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.
— Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.
Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?
— Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.
Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.
— И къде усетихте този порив? — попита.
— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.
— Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?
— Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…
— Така. Но все пак нещо искате, нали?
— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?
— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?
— Около стотина години — помоли Джаспърс.
— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.
Комментарии к книге «Разходка», Роберт Шекли
Всего 0 комментариев