«Топло»

Андърс лежеше на леглото напълно облечен, ако не се броят обувките и черната папийонка, и с известно безпокойство размишляваше за предстоящата вечер. След двайсет минути щеше да вземе Джуди от дома й и тъкмо в това се състоеше безпокойството.

Преди няколко секунди си бе дал сметка, че е влюбен в нея.

Е, смяташе да й го каже. Вечерта обещаваше да е паметна. Щеше да се обясни на Джуди в любов, да последват целувки и, образно казано, да получи върху челото си печата на съгласието.

Реши, че перспективата не е особено приятна. Щеше да се чувства далеч по-добре, ако не беше влюбен. Как бе станало това? Поглед, докосване, мисъл? Знаеше, че не е необходимо кой знае какво и протегна ръце, за да бъде прозявката му истинска.

— Помогни ми! — каза някакъв глас.

Мускулите му се стегнаха, прозявката секна по средата. Андърс седна на леглото, ухили се и пак легна.

— Трябва да ми помогнеш! — настоя гласът.

Андърс спусна крака на пода, взе едната си лъсната обувка, мушна крака си в нея и се съсредоточи върху завързването на връзките.

— Не ме ли чуваш? — попита гласът. — Чуваш ме, нали?

Стига толкова.

— Да, чувам те — отговори Андърс, все още в отлично настроение. — Само не ми казвай, че си моето гузно подсъзнание, което ме спохожда заради преживяна в детството травма, чиито последствия не съм си направил труда да неутрализирам. Предполагам, ще ме посъветваш да отида в манастир?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна гласът. — Не съм ничие подсъзнание. Аз съм си аз. Ще ми помогнеш ли?

Андърс вярваше в гласове колкото и всеки друг — тоест никак. Докато не ги чуе. Веднага систематизира възможностите. Разбира се, най-доброто обяснение беше шизофренията и колегите му биха се съгласили с него. Само че Андърс притежаваше достойна за съжаление увереност в собствената си нормалност. В такъв случай…

— Кой си ти? — попита.

— Не знам — отговори гласът.

Андърс си даде сметка, че го чува в собствения си ум. Много подозрително.

— Значи не знаеш кой си. Отлично. В такъв случай ми кажи къде си?

— И това не знам. — Гласът направи кратка пауза и продължи: — Слушай, знам колко нелепо ти се струва всичко това. Повярвай ми, намирам се в нещо като чистилище. Не знам как съм попаднал тук и кой съм, но съм отчаян и искам да се измъкна. Ще ми помогнеш ли?