«Паметливият»

Когато Паметливият пристигна, за нашето село беше велик ден. Но в началото ние не го познахме, защото той скри от нас същността си. Каза, че името му е Едгар Смит и че е тапицер. Ние приехме твърденията му на доверие, както приемаме всички твърдения. Дотогава не бяхме срещали някого, който да има нещо да крие.

Той пристигна в селото ни пеша, носейки раница и един олющен куфар. Огледа магазините и къщите ни. Приближи се до мен и попита:

— Къде е полицейският участък?

— Нямаме такъв — отвърнах му аз.

— Така ли? Тогава къде е местният полицай или шериф?

— Люк Джонсън ни беше полицай деветнадесет години — казах му аз. — Но Люк почина преди две години. Ние съобщихме това в областното управление, както изисква закона. Но не са изпратили никого на негово място.

— Значи сами се обслужвате като полицаи?

— Ние живеем тихо — казах аз. — В това село няма престъпления. Защо питате?

— Защото исках да знам — отговори Смит не особено мило. — Малко знания не са толкова опасни както много незнание, а? Няма значение, мой смутен млад приятелю. Харесва ми селото ви. Харесва ми вида на дървените му сгради и стройните брястове. Харесват ми…

— Стройните какво? — попитах го аз.

— Брястове — отвърна той и показа високите дървета, които опасваха главната улица. — Не знаеше ли името им?

— Забравили сме го — казах аз смутено.

— Няма значение. Много неща са забравени, а някои бяха скрити. Но името на едно дърво не пречи на никого. Или пречи?

— Изобщо не пречи — казах аз. — Брястове.

— Запомни си го — смигна ми той. — Това е само трошица, но не се знае кога може да ти послужи. Аз ще поостана известно време в това село.

— Добре си ни дошъл — казах аз. — Особено сега, по време на жътва.

Смит ме изгледа остро.

— Аз нямам нищо общо с това. Да не си ме помислил за странстващ берач на ябълки?

— Не съм си помислил нищо такова. Но какво ще правите тук?

— Аз съм тапицер — каза Смит.

— Няма голямо търсене за такъв в селце като нашето.

— Тогава може би ще намеря нещо друго, с което да се захвана — той изведнъж ми се усмихна. — За момента обаче ми трябва квартира.

Аз го заведох до къщата на вдовицата Марсини и там той нае голямата й спалня, която се намираше в задната част на сградата и си имаше отделен вход. Той си уреди също и храната.