«Докосването на нощта»

Посвещава се на Дебра Диксън и Лиза Търнър

Трудно се намират добри приятели. Още по-трудно се намират добри приятели с писателска дарба. Но вие двете сте най-добрите. Благодаря ви, че ми помогнахте!

„Като втора възможност... трябва да избираме най-малката злина.“

Аристотел, „Етика“

Когато Арманд Дантес незабелязано се измъкна през входната врата нощта беше осветена само от плахото мъждукане на звездите. Именно това му харесваше най-много в професията на журналиста, извършващ разследвания — потайното проучване на неизвестното, играта на гоненица с опасността, — а скоро щеше да знае дали култа, който проучваше, криеше някаква заплаха.

Не можеше да вижда в мрака на гъстата пенсилванска гора, която обграждаше старата каменна къща, но щом пое по пътеката, водеща сред дърветата, внимателно се ослушваше за всеки шум. От две седмици обикаляше сред горските дебри в търсене на пещерата, където предполагаше, че се намира олтара на магьосническото сборище. Беше се надявал да успее да го проучи през деня, но от изгрев до залез пред входа му се тълпяха децата на магьосниците. По-малките играеха тихо, а по-старите просто седяха в мълчалив кръг, сякаш потънали в групова медитация.

През изминалите три години, по време на които се бе занимавал с репортажи за опасни дисидентски групи, Арманд бе открил, че винаги най-много безпокойства му причиняваха децата. Те често бяха пешките и нерядко жертвите в игрите на извратените умове на възрастните. Тези деца обаче бяха обезпокояващи заради самите себе си. Оглеждаха го или, по точно казано, сондираха го със сребристите си очи, които показваха тенденцията да стават непроницаеми с възрастта. И независимо от цвета на кожата си, всички имаха едни и същи очи — същите очи, като на Лусиен Моргрет.

Мисълта за Лусиен Моргрет, самопровъзгласилият се магьосник, който му беше казал за сборището, накара Арманд да потрепери. Моргрет несъмнено беше луд, а Арманд все още не можеше да разбере, защо магьосника го беше издирил и му беше доверил информацията за това място. Но каквито и да бяха подбудите на Моргрет, историята му привличаше неудържимо Арманд.

Когато най-сетне Арманд достигна пещерата, видя, че от отвърстието й струи призрачно сияние, къпещо площадката пред входа в светлина, подобна на лунната. Първата му мисъл бе, че магьосниците са се събрали, но надвисналата тишина беше прекалено пълна.