Имало едно време една ленива жена. Накара ли я мъжът й да изтъче нещо, тя ще отвърне:
— Смешен си ти, мъжо! Не виждаш ли, че няма на какво да преда, а ти ме караш и да тъка? Нямам ни хурка, ни махалка, ни мотовилка. На какво да преда?
Разбира се, тя само гледала да се оправдае с нещо.
Веднъж мъжът рекъл:
— Утре ще отида в гората да ти отсека и хурка, и махалка, и мотовилка.
Отишъл в гората, а жената — след него. Тръгнал от дърво на дърво — да гледа откъде да отсече. Жена му се скрила зад дърветата — да го дебне. Като стигнал до един дрян, намерил, че младоците му са тъкмо за мотовилки. Вдигнал брадвата да го отсече.
Но начаса от гората се чул глас:
— Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.
Вслушал се мъжът дали наистина иде от гората някакъв глас, или тъй му се е сторило. Но гласът повторил същите думи. После ги и потретил дори.
Мъжът бил суеверен. Той оставил дряна и си тръгнал.
„Да отида по-нататък — си казал. — Изглежда, че тук дърветата са проклети. Бива ли за една мотовилка да умре жена ми?“
По-натам намерил други младоци, още по-хубави. Замахнал да ги отсече. Но в тоя миг се чул отново същият глас:
— Мотовила-вила! Кой сече вила, жена му умира.
„Чудна работа! — си казал мъжът. — Какъв ли ще да е тоя глас? Нима пък всички дървета в тая гора са омагьосани? Я да отида още по-натам.“
Но и по-натам се повторило същото. Много дървета намерил мъжът — кое за хурка, кое за махалка, кое за мотовилка. Но тъкмо се приготви да отсече дървото, чуе се пак тоя глас:
— Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.
„Няма да сека — рекъл си най-после той. — Тая гора е дяволска. Няма да оставя да умре жена ми за хурка или мотовилка; ще отида на пазара да й купя.“
Нарамил си брадвата и се върнал вкъщи.
А жена му го преварила. Като се прибрал у дома си, тя го запитала:
— Насече ли, мъжо, мотовилки и хурки?
— Остави се! — рекъл й той. — Да знаеш какво теглих! Намеря ли някъде младоци за мотовилки, току се обади някакъв страшен глас: „Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.“ Към което дърво и да посегна, все тоя тас се обажда. Женски глас сякаш. Горски глас: пищи и кълне. Погледах, погледах, па си рекох: „Хай да се не види! Не е на добро — да слушаш горски глас. Може пък орисницата на децата ни да се обажда — дано ме предпази от зло!“ И се върнах. Нищо. От пазара ще ти купя.
Комментарии к книге «Хурка и мотовилка», Николай Райнов
Всего 0 комментариев