«Звездата на афридите»

Индия е страната на размириците. Повечето от народите и, английски поданици, които се радват на известна свобода и на голяма антична цивилизация и които въртят богата търговия, са спокойни. Но не може да се каже същото за онези полудиви племена и по-специално за тези, които живеят по огромната Хималайска верига. Те понасят с голяма мъка господството на Англия, а не влизат в открита борба с нея, защото чувствуват слабостта си. Но развяват знамената си и тъпчат с див фанатизъм всичко, което им напомня робството.

От няколко години английското правителство беше из пратило всред най-войнствените племена на Африд един млад поручик от Бомбайския полк. Той бе получил назначение да бди над тези неспокойни планинци, които от известно време недоволствуваха и имаха войнствени намерения.

Поручикът се наричаше Жам Дави. Беше трийсетгодишен. Възлагани му бяха и други мисии, в които се бе показал не само като добър войник, но и като вещ дипломат. Планинците устроиха добър прием на младия офицер. Дори един от най-влиятелните главатари на племето му даде подслон в собствената си къща — най-голямата и най-богато подредената в цялата околност.

Жам Дави прие поканата, при все че беше предупреден да не се доверява много на този главатар, който имаше голямо влияние сред планинците и беше известен с омразата си към англичаните, считайки ги за потисници на цяла Индия.

Като всички английски офицери, виновни за изтребването на индийските тигри, Жам Дави бе страстен ловец. Още от първите дни след пристигането си той започна да кръстосва планините, в които се срещаха тигри, диви кози и антилопи. Придружаваше го един млад планинец, който прояви известна привързаност към него.

Един ден, като преследваше дивеча, Жам Дави се намери случайно пред някаква стара крепост, която не бе виждал дотогава. Изненадан и обзет от любопитство, поручикът спря и се обърна към планинеца, застанал на близко разстояние. Тоя бе видимо смутен, което не убягна от погледа на офицера.

— За какво служи тази крепост? — запита Дави.

— Не знам — отговори планинецът неохотно. — Виждам я тук от много години, но не знам нищо за нея.

— Живее ли някой тук?

— Не вярвам.

— Струва ми се, че виждам пушек зад един от прозорците.

— Може би някой планинец е потърсил убежище. Но да вървим, господине, не трябва да спираме тук, а и дивечът може да избяга.