«Къде е щастието (Полска приказка)»

Риналд бил каменоделец. Родителите му били умрели, па нямал и близки роднини. Живеел той накрай града, в малка колибка, останала от баща му.

Риналд бил здрав момък, висок, с мургаво лице и гъсти, къдрави коси. Когато бил дете, роднините и съседите му казвали: „Щастлив син… цял е на майка си!“ Но Риналд минал вече тридесетте години, а щастието все още не поглеждало в неговата полутъмна колиба.

Било зима. Работа за каменоделци нямало. Цял ден Риналд се лутал из града, без да намери работа. Тъмнина покрила земята, когато Риналд — уморен, гладен, с тъжно наведена глава — се връщал.

Риналд се отбил от пътя си към речния бряг, дето почвала гъста гора. Набрал сухи клони и се отправил за дома си.

Като стигнал в своята студена колиба, Риналд се заловил да пали огън.

После разперил над огнището мокрото си палто и шапката и се заел да готви. Докато се свари вечерята, той седял на дървеното пън-че край огнището и с тъга поглеждал своята мрачна, опушена колиба.

„Ето, така ще мине цял живот — с въздишка си казвал той, като протегнал към огъня измръзналите си крака. — Ако има работа, добре, ако ли не — гладен ще седиш… А пък има на света щастие, има и честити хора. Ох, да можех поне един ден да поживея щастливо, както живеят някои!“

В тази минута някой почукал тихо на прозореца. Риналд трепнал и се озърнал. Станал, навел се над ниското прозорче и погледнал навън. Там, във вечерната дрезгавина, през снежните парцали, хвърчащи във въздуха, той съзрял някаква сгърбена, дрипава бабичка, подпираща се на патерица. Сторило му се, че бабата с любопитство гледа към прозорчето, като мига с очи.

— Пусни ме да се огрея, добри човече! — прошепнала бабата и пак почукала с костеливата си ръка на прозорчето.

— Влез! — казал Риналд и отворил вратата.

Бабата сложила до краката си патерицата и Трепереща, протегнала към огъня посинелите си от студ ръце с превити на куки пръсти.

— Не ми се виждаш много весел — рекла тя.

— Няма и що да ме развесели, бабичко! — отговорил каменоделецът.

— Защо, приятелю? — запитала тя, като го погледнала и повдигнала гъстите си побелели вежди. — Грижа ли ти тежи?

— Беден съм, беден! — продумал Риналд.

— За днес имаш ли храна? — запитала бабата, като се навела над огъня.

— За днес имам — отвърнал Риналд.

— Утре може да бъдеш по-щастлив!