«Кумчо Вълчо (Сръбска приказка)»

Един селянин си имал куче. Додето било младо, пазело и стадото, и къщата му, но като остаряло, не можело ни да върви подир овцете, ни да пази къщата, както правело по-рано. Стопанинът си казал:

— Това куче не е за мене. Не заслужава и хляба, що яде. Ще го отведа да го обеся.

Вързал му на шията въже и го повел към гората. Избрал дърво и се заловил да връзва въжето, но кучето го погледнало толкова жаловито и такива едри сълзи му потекли от очите, че селянинът се съжалил над животното.

— По-добре — казал — да умре от глад, отколкото да го беся. Вързал го за дървото и си отишъл. А кучето останало в гората и почнало да вие и да си оплаква дните. Един вълк го зачул и се приближил.

— Какво си се разквичал, приятелю? — запитал той.

— Ох, остави се, Кумчо Вълчо! Господарят ми ме върза тук — да умра от глад.

— Пада ти се, разбойнико! Помниш ли колко пъти си ме гонил, когато съм искал да си грабна някоя овчица, за да се нахраня? И на тебе дойде ред да потеглиш малко. Но недей бра грижа: аз съм жалостив, ще те отърва от мъките ти.

— Как ще ме отървеш? Ще ме отървеш ли? Направи ми това добро!

— Най-голямото добро ще ти направя: ще те изям, та да не страдаш вече.

— Че защо?

— Нали ти казах? Искам да те отърва от мъки. Па ми се ще и да ти се отплатя за това, че си ме гонил цели години наред. Щете изям с кожа и кости.

— Глупав си ти, Кумчо Вълчо. Затлъстял си, та не знаеш вече що правиш. Бива ли след вкусно говеждо да ядеш тегаво кучешко месо? Не ме ли виждаш, че съм кожа и кости? Месото ми е като гнила мърша.

— Каквото ще да е, по-добре него да изям, отколкото да гладувам.

— Тогава направи нещо друго! Угой ме, па после ме яж. Донеси ми малко конско месо да си хапна, да ми се поизопне кожата, да напълнея, че после прави с мене, каквото ти е воля.

Вълкът си казал: „Умно говори това куче.“

И отишъл, та удавил едно конче, па отмъкнал половината на кучето.

— Яж! — рекъл. — Яж и гледай да напълнееш, че не мога да те чакам дълго!

Казал това и си отишъл. Кучето почнало да яде. Нахранило се добре и легнало, та си отспало. След два дена вълкът дошъл и го запитал:

— Как си, братко? Поправи ли се вече?

— Слава богу, започнах да се поправям малко, но още съм слаб. Да ми беше донесъл някоя овчица, добре щеше да направиш. Тогава месото ми би станало по-сладко и от агнешко.