«Спасителната стена»

Едно време живял в персийския град Шадаб богат земеделец, на име Маулана-Ахмед. Неговите земи били покрай града, където протичала буйна река. Тая река била ръкав на друга, още по-голяма, която се казвала Туз.

Когато напролет Туз придойде от дъждовете, и коритото на по-малката река се препълвало, водата се разливала и правела големи пакости. Маулана-Ахмед, за да запази своите земи от наводнение, издигал яз тъкмо там, дето реката Туз се вливала в другата. Но с това не се помагало много. Язът бил от плетища и пръст. Когато реката придойде с голяма сила, тя отвличала яза и наводнявала околностите.

Маулана-Ахмед имал син — Абулказим-Мансур — и дъщеря, която се казвала Ширин. Момчето било прилежно и ученолюбиво. Баща му го възпитал и обучил. Абулказим още от малък усвоил всички стари езици, на които не говорел вече никой. Той научил тия езици, за да може да чете старите ръкописни книги, в които били събрани предания на измрели народи.

Когато останело свободно, момчето обичало да сяда на ливадата, край реката, да гледа, как тече водата, и да си спомня онова, що е прочело в хубавите стари книги. Но веднъж — това било през пролетта — реката придошла. Водата изпълнила коритото, разляла се на широко и потопила много къщи на бедни работници. Къщата и чифлиците на Абулказимовия баща били градени на високо, та водата ги не достигнала. Но тя заляла и отвлякла живелищата на всички, които работели в Маулановите чифлици. Абулказим видял старците, жените и децата, как плачат, отчаяни от страшната злочестина.

С тежка скръб на сърцето отишло момчето при баща си и го попитало, не може ли да се помогне на бездомниците.

— Ще им помогна, с каквото мога, — отвърнал Маулана-Ахмед навъсено. — Ще им дам пари и градиво да си издигнат нови къщя. Но не е моя вината, ами тяхна. Още есенес им казвах да отидат да поправят големия яз и да сменят кошовете с нови, но те казваха, че бил як, та щял да издържи още година.

Момчето се замислило.

— Ами не може ли, татко, да се издигне нов яз — от камък и малтар? Него реката не би разрушила и не биха ставали наводнения.

— Може, — отвърнал бащата, — но трябват много пари. Толкова нямам.

— Колко пари трябват?

— Колко ли? Най-малко сто хиляди жълтици. Отде да взема толкова злато?