«Хари Потър и даровете на смъртта»

Посвещението на книгата е разделено на седем:

на Нийл,

на Джесика,

на Дейвид,

на Кензи,

на Дай,

на Ан

и на теб,

ако си останал с Хари чак до самия край.

Древно, вродено зло!Горестен, кървав удар,удар на тежка участ!Уви! Непосилни мъки!Уви! Непрестанна болка!Техният цяр е тук,в царския дом, и нийдедругаде! Той ще дойдеслед спор кръвопролитен.Това е то — химнът на ада.Ала чуйте молбите на тия деца,богове преблажени на ада, и мощи победа в борбата им дайте!Есхил, „Хоефорите“

Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да пребъдва във всичко, що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите — може да се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи върховен смисъл, защото са нетленни.

Уилям Пен, „Други плодове на самотата“ ГЛАВА ПЪРВАВЪЗДИГАНЕТО НА ЧЕРНИЯ ЛОРД

Двамата мъже изникнаха сякаш отдън земя на тесния, осветен от луната път. Застинаха за миг на няколко метра един от друг, всеки насочил магическата си пръчка към гърдите на другия, след това се познаха, прибраха пръчките под наметалата и забързаха в една и съща посока.

— Някакви новини? — попита по-високият.

— Най-добрите — рече Сивиръс Снейп.

Отляво на пътя имаше ниски диви къпини, а отдясно — висок, старателно подравнен жив плет. Дългите наметала свистяха около глезените на мъжете.

— Мислех, че може да съм закъснял — каза Йаксли, а лицето му с груби черти ту се скриваше, ту отново се показваше на лунната светлина, на места затулвана от клоните на надвисналите дървета. — Оказа се малко по-сложно, отколкото очаквах. Но се надявам той да остане доволен. Ти изглежда си убеден, че ще бъдеш посрещнат добре.

Снейп кимна, без да уточнява. Двамата свърнаха надясно по широка алея. Високият жив плет зави заедно с тях — продължаваше нататък в далечината, зад внушителната двойна порта от ковано желязо, изпречила се пред мъжете. Никой от двамата не спря — само вдигнаха мълком левите си ръце, все едно отдават чест, и минаха направо през тъмния метал, сякаш беше дим.