«Кръвта на сатаната»

Посвещавам тази книга на випуска от 1985 година на Ветеринарния факултет на университета в Мисури и преди всичко на моите съквартиранти Дейв Шмит, Скот Уелс, Стив Брънерт и Брад Генгенбах.

И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание и живот; и стана човекът жива душа.

И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, там настани човека, когото създаде.

Не можеше да избяга.

Като си пробиваше път през потъналата в изпарения джунгла, Франсиско де Алмагро вече бе оставил всякаква надежда да се скрие от ловците, преследващи го с настървеността на хрътки. С тежка въздишка спря на тясната пътека и си пое дъх. После избърса потта от челото си с ръкав. Все още бе облечен в своето расо на доминикански монах, изтъкано от черна вълна и коприна, но то вече бе изпокъсано и мръсно. Инките, които го бяха пленили, му отнеха всички вещи. Оставиха му единствено расото и кръста. Шаманът на племето ги бе предупредил, че не трябва да докосват тези талисмани на един чужд бог. Очевидно се боеше да не би неволно да обиди божеството на пришълеца.

Тежката дреха бе много неудобна за бягство през гъстата растителност и изпарения в горната част на Андите, но младият монах не я захвърляше. Расото бе благословено от самия папа Климент при ръкополагането на Франсиско, така че той не искаше да се раздели с него. Налагаше се обаче да го прекрои така, че да подхожда повече на обстановката. Хвана расото за ръба и отпра частта от него до бедрата му.

След като освободи краката си, вслуша се в звуците, издавани от преследвачите. Виковете на ловците инки се чуваха все по-силно и кънтяха в планинския проход зад него. Дори и пискливите крясъци на смутените маймуни, обитаващи зеления гъсталак над главата му, не можеха да заглушат тържествуващите викове на преследвачите. Не след дълго щяха да го настигнат.

Младият монах реши, че му остава само една надежда. Само една възможност за спасение. Ставаше дума за спасението на света, не за неговото.