«Писмо до една неблагодарница»

Драга ми Доне,

Реших да ти пиша подир дългото си мълчание, за което съм малко виновна пред теб. Затова преметох двора, сготвих и седнах да драсна някой ред.

Ти не си писала от години.

Как си, милото ми момиче? Забравих ти очите ма, мама, пък изплаках моите. Толкова ли те е гнус от мен, толкова ли съм калпава и недодялана, че не си си идвала толкоз време вкъщи. Ти направо жива ме отписа и загроби.

Аз се държа. Лазарниците станаха множко, болежките се увеличават, но съм на крака, няма да се давам. Разни серсеми се опитват да ми вадят душата, ама криво са си направили сметката. Няма да им слугувам, не са познали. Голяма си, знаеш за какво говоря.

Хайде сега ми кажи защо не си се обаждала толкоз време? Разбирам, че като замина да учиш на Запад си срещнала разни хора, много по-умни и фасонлии от мене, много по-лични и богати, но аз съм ти майка, от майка си ти не можеш да се отречеш и да й обръщаш гръб. Нямаш право, в очите ти го казвам, по-добре ела и ме заплюй в лицето! С какво прегреших пред тебе, защо ме намрази отведнъж?!

Съседките ме питат къде се запиля, дали не си се обулчила, одумват те. Аз мълча като пукал и си скърцам зъбите. Пък оназ, сръбкинята, приказвала някъде, че те били видели с негър ли, жълт ли бил там някакъв. Коилото й оскубах, с дилафа я гоних чак до тях, гад проклета устата! Тя и гъркинята ми създават най-много дертове.

Напатих се аз с тебе, но горко на тази майка, която изостави рожбата си. Ти може да си всякаква, но си моя и аз няма да се откажа от тебе. И в огъня влизам, знаеш го. Да пази Бог след време, когато имаш деца и ти, те да се отнасят към теб по същия начин. Няма на света, щерко, нищо по-черно от детската неблагодарност и непризнание. Света Богородица да не ти дава такива безкрайни дни без ред, без вест от тях. Сън ще загубиш от зор, от притеснение залък няма да слагаш в уста, ще ти гледат очите на десет страни. Ние сме жени, мама, цял живот сме майки, по природа сме тъй. Мъжете хвърлят и бягат, ние оставаме да теглим — и хубавото, и лошавото. Тъй сме създадени, тъй и създаваме. Децата ни нямат възраст, те винаги са си наши деца.