«Мечтанията са съкровени пожелания»

Джес Уейл вдигна глава от бюрото си. Неговото остаряло, но запазено тяло, неговият остър прегърбен нос, дълбоко поставените в очните ябълки неясни очи и шокиращата бяла коса бяха запазена марка на външния му вид в продължение на годините, през които компанията „Мечти“ стана световноизвестна.

— Тук ли е вече момчето, Джо? — запита Джес.

Джо Дули, нисък и набит, се наслаждаваше на ласкавия допир на пурата по влажната си долна устна. Той я извади за миг измежду зъбите си и кимна в знак на потвърждение:

— С него са и близките му. Всички са изплашени.

— Сигурен ли си, че това не е фалшива тревога, Джо? Аз нямам много време — той погледна часовника си. — Имам среща с правителствен служител в два.

— Работата е сигурна, господин Уейл — лицето на Дули изобразяваше в момента класически етюд за сериозно изражение. Мускулите по долната му челюст играеха напрегнато. — Както ви казах, взех го от училищния двор, играеше там нещо като баскетбол. Само да го бяхте видели това хлапе. Гаднярче. Когато пипна топката, наложи се собствените му съиграчи да му я отнемат, колкото е възможно по-бързо, но в същото време има стойка на истинска баскетболна звезда. Знаете какво искам да кажа, нали? За мене е това.

— Разговаря ли с него?

— Ами да. По време на обяда. Познавате ме — Дули направи широк жест с пурата и улови пепелта й в другата си ръка. — Хлапе, казах му…

— И бива ли го за блянове?

— Казах му: „Хлапе, току-що се връщам от Африка и…“

— Добре — спря го с ръка Уейл. — Приемам всяка твоя дума. Как го правиш не знам, но щом казваш, че едно момче е потенциален мечтател, аз поемам риска. Вкарай го при мене.

Момчето влезе придружено от родителите си, застанали от двете му страни. Дули им поднесе столове, а Уейл се изправи, за да се ръкуват, и се усмихна на малкия си гостенин, при което лицето му се набразди от множеството добродушни бръчки.

— Ти си Томи Слатски?

Томи кимна утвърдително, без да продума. Той бе на около десет години, малко дребен за възрастта си. Тъмната му коса падаше неестествено, а и лицето му бе неправдоподобно чисто.

— Ти си добро момче, а? — каза Уейл.

Едва тогава майката се усмихна и погали Томи по главата. Но майчината ласка не изглади тревогата, изписана по лицето му, дори когато жената каза:

— Той винаги е много добро момче.

Уейл остави без внимание неубедителните й думи.