«Приказката»

Достояние.

Може би това е думата.

Скъпо достояние на българската национална култура.

Част от него, в един добросъвестен подбор, предлагаме с Антологията, която лежи на масата ви. Дарове, взети от раклата на класика и от ръцете на съвременника. Плодове от градината на голямата литературна задруга. Е, не само златни ябълки. Понякога децата се лакомят и за киселите сливки край оградата.

Без приказката — тоя своеобразен вид на епоса, това вездесъщо чудо на словесността — би залиняло възпитанието на чувствата в ранната възраст на човека, би секвал устремът към прекрасното, би пресъхнал изворът, чиято живителна влага връща на слепия светлината.

Това допускане, разбира се, носи лековат, априорен характер. Само свръхестествен пакостник, само гений на злото би лишил новородения човек от приказките, които, според един писател, се правят от удивителното вещество на сънищата. Нали в съня ни — както казва Паустовски — „подробностите от нашия реален живот се съединяват свободно и причудливо в множество комбинации — както разноцветните стъкълца в калейдоскопа“. И „тази работа, присъща на смраченото съзнание по време на съня, наяве се извършва от нашето безгранично въображение“. Оттук очевидно — констатира писателят — е възникнала и мисълта за сходство на сънищата и приказките.

„Подробностите от нашия реален живот…“