«Елата»

В гората растеше хубава малка ела. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки — ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше дори внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като маниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:

— Ей, че е хубава тая малка еличка!

Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.

След година тя порасна с още едно коленце, а през другата — с още едно. Тъй е с всички ели: по броя на коленцата може винаги да се узнае на колко са години.

— Ах, да бях и аз голяма като другите дървета! — въздишаше еличката. — Тогава бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър, щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!

И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.

Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката — каква обида! Ала минаха още две зими и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.

„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво — има ли на света нещо по-хубаво от това?“ — мислеше си еличката.

Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.

Къде? Какво ставаше с тях?

Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше:

— Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали? Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:

— Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови кораби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?