«След войната»

1

Тъй както върху горската трева разперва на листата си дланта дървото и опряло се на храста, широко клоните си разпростира, така и аз пораснах постепенно. Със сила мускулите се наляха и едър стана гръдният ми кош. И спирт бодлив от синия бокал напълни целите ми дробове. И взе сърцето кръв от жилите, и върна им я, и отново взе, и сякаш бе това преображение на просто щастие и проста мъка в прелюдия и фуга.

2

Бих се раздал на всичко живо аз — и на растенията, и на хората, умиращи тук някъде наблизо или пък някъде накрай света в страдания ужасни, както Марсий, когото са одрали жив. Ако живота си им дам, по-бедни няма да станат ни кръвта, нито живота, ни аз самият. Станах като Марсий.

3

Понякога, сред летен зной лежиш, в небето гледаш — въздухът горещ над тебе се люлее като люлка — и изведнъж откриваш нещо странно: пролука има в люлката — през нея повява студ отвъден, сякаш игличка ледена пробожда…

4

Като дърво над сипей гол, което разпръсквайки над себе си пръстта, се сгромолясва с корени нагоре и клоните му бързеят разнищва, така по бързей друг и моят двойник от бъдещето в миналото слиза. След себе си от висотата гледам и за сърцето се улавям.                                 Кой ми даде трептящи клони върху мощен ствол, а корени безпомощни и слаби? По-гибелен животът от смъртта е с необуздания си произвол. Отиваш ли си, Лазаре? Върви! Полунебе гори зад мен далече. И няма връзка помежду ни вече. Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд скръсти и спи!

5

Ела, вземи, от нищо нямам нужда, обичам ли — ще дам; и мразя ли —                                                 ще дам. Аз искам да те заменя, но ако ти кажа, че във тебе ще премина, не вярвай — лъжа те, дете…         О, пръстите като филизи тънки         и влажните, отворени очи,         и мидите на малките уши —         чинийки, пълни със любовна песен,         крила, огънати от силен вятър… Не вярвай — лъжа те, дете, ще се промъквам, сякаш съм осъден — през отчуждението как да мина — не мога с твоите криле да литна и с малкото ти пръстче да докосна очите ти и да погледна с тях. Стократно ти по-силно си от мен — ти песен си за себе си, а аз — наместник на дървото и небето — за песента от твоя съд осъден.

Информация за текста

© Арсений Тарковски

© 2007 Светлозар Жеков, превод от руски

Арсений Тарковский

Източник: -publishing.com

Последна редакция: NomaD, 2010

Издание:

Арсений Тарковски. Избрани стихотворения

Подбор и превод от руски: Светлозар Жеков, 2007

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-21 16:30:00