«Преследването»

„… А сега следват местните новини. Днес вечерта на Хокайдо, между Хидака и Обохиро, на държавната аутострада №274 отново се появи тайнствената кола-убиец. В резултат на сблъскване с нея са катастрофирали две леки коли и са се запалили…“

Кадрите на телерепортажа се съпровождаха с коментар на говорителя. Обемното изображение даваше осакатените и наранени лица на хората с пълния им ужас. Да-а, гледката не беше от приятните — най-малкото не беше такава, която да радва, когато си в креслото с чаша в ръка.

Всъщност, струва ли си нервите, да го вземаш навътре? Щом така или иначе няма с какво друго да се занимаваш, гледай телевизия и смучи евтино уиски. Дори за пивницата не ми стигаха парите. А да спя бе така рано — всичко на всичко осем часа. Разбира се, може да поскитам по улиците, да позакача някое и друго момиче, но и за това сега не ми стигат нито силите, нито настроението…

Казано честно, пропаднах. Не живеех, а вегетирах. Дните ми минаваха така скучно и мъчително, че направо се измъчвах. Но най-изморен се усещах от себе си, от самотата между четирите стени на жалката ми стая…

На екрана се мяркаха фигури, а говорителят ги допълваше с подробности:

„— Броят на жертвите до днес надвишава двуцифрено число. Както предполага полицията, виновник за катастрофите е загадъчна машина-робот, която се управлява от компютър. Независимо от всички взети мерки тя успява да се изплъзне от преследвачите. Изглежда, дневно време се крие нейде из Хокайдо, а с идването на тъмнината, напуска скривалището си и започва да търси нови жертви. Специалистите смятат, че неукротимата страст към разрушения е предизвикана от неизправности в логическия блок на процесора…“

— Ама че работа! — изумих се аз. — Толкова сили привлякоха за търсенето й, дори вдигнаха по тревога реактивните въртолети, а да не могат да я открият! Колко ли мощен трябва да е мозъка на тази кола? Ами ако не е машина?!