«Среща край параклиса»

По високото на шосето, дето се спускаше към Дубровник заедно с нивите и лозята, вървеше мъж — сам, без да бърза, без да се озърта или да вдига глава към небето, объркано от изстрелите на армията.

Стегнат във военни дрехи и каска, той едва ли прехвърляше петдесетте, но личеше да е уморен до самозабрава. Безумството да се спуска по пътя на фронта, където от месеци не се осмеляваше да върви човек, надделяваше над заплахата от снарядите. В миг на затишие чу се глас — едничък глас сред мъката на земята, останала тази есен с несбъднати плодове. Мъжът пееше. Трябва наистина да беше изгубил разсъдък или всичко наоколо вече не го интересуваше. Изстрелите на свои и чужди команди не го засягаха и последното му желания бе песента.

Като стигна зидовете на малък параклис досами шосето, военният спря. С екота на ботушите спря и песента му. Очите му се замъглиха и не повярва, че гледа жена, изправена до стобора.

— Какво правиш тук?

Преди да види колко слабо е тялото под черното наметало, чу:

— Ти си от плъховете.

— Войник съм, не съм плъх — отупа шинела си. — Защо не си избягала в скривалищата, тук е опасно…

— Не е твоя работа! — гласът и тялото й трепереха.

Със здрача се спусна студ.

— От мене ли те е страх? — отиде по-близо до нея, за да види, че е млада, но състарена набързо. Очите й, дълбоки и честни, бяха мътни от глад. Скулите, хлътнали към зъбите, очертаваха остро, сурово лице, ала все още хубаво. Войникът вдигна ръка към лакътя й, но жената блъсна ръката му.

— Не ме пипай! Чакам да ме убиеш.

— Много си зла. Какво лошо съм ти направил? — пак опита да я докосне, но тя отново удари — Ти уби детето ми и мъжа ми, разруши къщата, срути параклиса… чаках те да убиеш и мен.

Гласът й, пресъхнал като пръстта, нямаше повече сили за гняв и мъка. Ръката й посочи две купчини пръст до зида на малката църква.

— Не съм убил никого. Идвам от фронта, ала не съм убивал никого.

Той вдигна дланите си към залеза, само така можеше да докаже, че няма нож, пистолет, граната, камък…

— Ами това? Погледът и се отмести от гърдите му към раменете, където бяха пагоните.

— Аз давам заповеди, войниците стрелят…

— Скъпото ми момче, и то е невинно! Ако имах повече сили, щях да те удуша, но сега искам ти да ме убиеш. Тук, до параклиса, където преди седемнадесет дни уби мъжа ми и моя син…