«Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“»

В сказката си „Германия и германците“, произнесена в САЩ през 1945 год., Томас Ман се удивлява на своята съдба, превела го през толкова събития, запратила го от далечния мъничък Любек в голямата Америка, превърнала го от син на провинциалното градче в гражданин на света. Така на два пъти — през 1967 и 1969 год. — и аз се удивлявах на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което без всякакви усилия от моя страна изведнъж ме изправяше пред гиздавата ренесансова фасада на оная, станала благодарение на писателя известна в целия свят, къща, наречена „Буденброковата“. Бях я виждал само върху корицата на българското издание на романа, нарисувана от вещата ръка на Борис Ангелушев, който като художник бе познал Германия не по-зле от собствената си родина. И в усоя на северната зима, и в слънчевата яркост на една ранна есен, когато неувяхващата там поради влагата трева грееше с блясъка на смарагд, аз ходех като замаян из живописно тесните улички на стария Любек, влизах в църквите му, в старите му кръчми, минавах през оцелелите във времето крепостни порти и отново и отново се връщах пред Буденброковата къща, съхранила патрицианското си достолепие, невъзмутима под погледите на туристите, както е посрещнала невъзмутимо възхода и упадъка на старото ханзейско бюргерство.

Портиерът ме пусна в преддверието й колкото да се уверя, че тя наистина не е музей, а модерна частна банка. И аз се уверих: ненапразно в толкова свои произведения Томас Ман доказваше несъвместимостта на капитализма с изкуството — в най-добрия случай днес той го използва за реклама. Навярно пак за реклама на заведението наблизо в един старинен ресторант има две стаички с нещо като музей на семейство Ман — дало на света двама толкова големи писатели. Навярно този мил и хубав Любек все още не можеше да прости на синовете си: на Хайнрих — злата политическа равносметка с бащите, на Томас — убийствено спокойната ирония, с която скъса с немската и любекската буржоазия.