«Тарзан и съкровищата на вълшебния град»

Това, което спаси лейтенант Алберт Вертер от разстрел, бе доброто име на неговите прадеди. Вместо да застане пред трибунала, той беше изпратен в най-отдалечените постове на военните части в Конго.

През първите дни от своето пристигане тук той беше искрено признателен на онези свои близки, които му бяха помогнали. Но шестте месеца на постоянна самота, гнетящо еднообразие и пълно откъсване от външния свят го промениха и постепенно възвърнаха враждебността му към околните. Той тъгуваше за веселия и шумен живот в Брюксел и тази тъга беше най-силното чувство, което беше изпитвал през живота си, по-силно дори от спомена за извършените от него престъпления. Той стана мълчалив и съвсем се затвори в себе си. Дори започна да мисли със злоба за същите тези хора, които му бяха помогнали, изпращайки го тук. И понеже не беше способен да промени нищо в живота си, той реши, че за всичко са виновни властите в Конго и най-вече командирът на неговата част.

Този офицер беше студен и мълчалив човек. Той не се ползваше с особената обич на подчинените си, но все пак черните му войници го уважаваха.

Той и Вертер прекарваха вечерите си заедно, седнали на верандата пред общата им квартира, мълчаливо пушейки цигара след цигара. И никой от двамата нямаше желание да прекъсне това мълчание. Това продължи цели шест месеца. Вертер започна да свиква, но заедно с това ненавистта му към този човек растеше, като постепенно се превръщаше в маниакално чувство. Струваше му се, че капитанът го презира заради миналото му, и мрачната злоба на Вертер растеше и се развиваше, докато дойде съдбоносната вечер.

Те седяха, както винаги, на верандата и допушваха в мълчание цигарите си. Изведнъж Вертер скочи. Свитите му очи се наляха с кръв, клепачите потрепнаха, а пръстите стиснаха дръжката на револвера.

— Вие наново ме оскърбявате! — извика той. — И това ще ви е за последен път. Аз съм благородник и не ще позволя да ми се присмиват!

Капитанът учудено го погледна. Беше му се случвало и по-рано да вижда хора, подивели в джунглата, обезумели от самота и гнетяща скръб. Той стана и протегна ръка, за да я сложи на рамото на лейтенанта. Искаше да го успокои, но Вертер не разбра движението му. Цевта на револвера му беше наравно със сърцето на капитана. Вертер дръпна спусъка и офицерът без никакъв стон се свлече на дъсчения под.