«Олд Шетърхенд a.D.»

Когато читателите на един писател поискат «да напише веднъж нещо и за самия себе си», той пристъпва с трепет и колебание към изпълнението на това желание, защото стоварва върху главата си непосредствената опасност да бъде наречен Абу Ботлахи [2] или Джидд ел Интифахи [3], както обикновено се изразява арабинът.

Че аз не съм Абу ел Ботлахи, а напротив един скромен, в останалото достоен за завиждане писател, с лекота ще убедя читателя. Ще оставя просто фактите да говорят, като опиша един ден, един от най-трудните, наистина, от текущата /1896/ година.

Сряда сутринта, седем часът. Моят книгоиздател Фезенфелд ме щурмува от Фрайбург с писма и телеграфни подкани за нови работи. Ето защо от оня ден, от три часа следобед, съм седял в продължение на четирийсет часа на писалището и ако не бях обезпокоен, нямаше да свърша преди осем часа вечерта. Нощта, често две, три нощи една след друга, изобщо си е моето работно време. През деня рядко мога да пиша поради многобройните посетители, които идват лично да се запознаят със «своя» Олд Шетърхенд или Кара Бен Немзи ефенди. И много хубаво, че се появяват през деня, защото нощем аз трябва да работя, а те да спят. Понякога не мога да си позволя и по четиринайсет дена да си отспя. Но пък за какво съм един закален уестман?

Долу на входа се звъни и въпреки ранния час ми съобщават за някакъв гимназист, който дошъл толкова рано от Дрезден, за да се срещне с мен. При влизането в кабинета той съглежда могъщия Абу ел Рад на заден план, оставя от страх вратата отворена, после прави скок напред и се нахвърля с вика «Гръм и мълнии, та това е лъв, истински и същински лъв!» върху препарираното животно, при което обаче се натъква на главата на мечката гризли. «Действително», потвърждавам усмихнато. С това му привличам вниманието, че аз също съм тук, и той се обръща към мен със седмокласен