Слънцето почти беше вече извървяло дневния си път. Ето защо след непоносимата жега бях легнал малко встрани от кладенеца изцяло в сянката на моята ездитна камила, докато другите керванджии се бяха настанили около застоялата солено-сладка вода и внимателно слушаха хвалебствените слова на моя кадим [1] Камил, с които не спираше да ме превъзнася. Можех да разбирам всяка дума и с тайно удоволствие слушах какви усилия полагаше, за да представи безбройните ми добри качества във възможно най-благоприятната светлина.
— Ти се казваш Абрам Бен Сакир и си богат човек, нали? — попита той седящия до него търговец от Мурсук. — И колко плащаш на ден на всеки от придружителите си в това пътуване?
— По двеста каури [2] — с готовност отвърна човекът. — Не е ли достатъчно?
— Да, за туй, което притежаваш, е достатъчно. Но моят сихди е много по-богат от теб. Той се казва Кара Бен Немзи и в оазисите на неговата родина пасат хиляда коня, пет хиляди камили, десет хиляди кози и двайсет хиляди овце с тлъсти опашки и всичките животни са негови. Всекидневно ми дава по един Абун Нокта, [3] тъй че, когато се завърна в моя дуар, аз ще съм по-богат и от теб. Ха кажи ми какво си ти в сравнение с него?
Този самохвалко страшно лъжеше, защото му плащах по един сребърен талер седмично, а не всеки ден, така че пресметнато той получаваше дневно по около петдесет пфенига. Богатият търговец само вдигна рамене и каза:
— Аллах дава и Аллах взема, всички хора не могат да бъдат еднакво заможни.
Комментарии к книге «Гибелни пясъци», Карл Май
Всего 0 комментариев