«Акулите»

Един средногодям кит, тежко ранен, плува след нашия кораб. Земята изчезва на хоризонта, под кила са 1500 сажена вода и стадото китове се върти и пръхти край нас. Тайез и аз се спускаме във водата, за да стигнем по въжето на харпуна до агонизиращото животно.

Тюркоазената вода е невероятно прозрачна. Ние напредваме, местейки ръце по хоризонтално опънатото въже, спускаме се няколко стъпки надолу и стигаме до кита. Ивици кръв още се точат от дупките, оставени от двата куршума. Приближавам се към другите три кита, но те се прегъват на две и пикират право надолу в синевината. Опитвам се да последвам единия, но когато стигам на трийсет метра, той вече е изчезнал далеч под мен. В бездънната синевина забелязвам една петметрова акула, която отминава безразлична, вероятно привлечена от кръвта на кита. Много по-надолу, извън моето полезрение, се простира дълбокият и непрозрачен пласт, където навярно пасат стадо левиатани; други акули се навъртат наоколо. Връщам се неохотно на кораба.

На задната палуба само си сменям дихателния апарат и закрепям една таблетка меден ацетат на глезена си и друга на колана. Разтваряйки се във водата, този химикал е в състояние да пропъди акулите. Този път с мен е Дюма. Уговорено е, че той ще нахлузи примка на опашката на кита, а аз в това време ще снимам. Със самото влизане във водата Диди е видял една голяма акула, но тя изчезва още преди да съм я забелязал. Минаваме под кила и поемаме по посоката на харпунното въже.

Едва сме изминали няколко метра под него и попадаме на друга акула, дълга два и половина-три метра, и то такава, каквато досега не бяхме срещали. Беше изящна, светлосива, много чиста — истинско украшение. Пускаме въжето и смело плуваме към нея, убедени, че ще изчезне като другите; но тя не отстъпва. Над гърба й плува двайсетсантиметрова риба на черни и бели ивици — няма съмнение — прочутата риба-пилот. Приближаваме се още, заставаме на три метра от нея. Невероятно! Около акулата са се наредили като по рафтове десетина риби-пилоти. Има съвсем малки и други големи един пръст; стоят там като празнична украса, поемат ритъма на животното, изоставайки на не повече от няколко сантиметра зад него. Не създават впечатление, че го следват — те са част от него, придатъци. Най-малката от всички, една рибка пилот, колкото нокът голяма, трепка пред муцуната на акулата и като по чудо не помръдва, когато животното се придвижва напред, вероятно тласкано от някоя вълна.