«Атинянката Таис»

На Т. И. Е. — сега и завинаги

Романът «Атинянката Таис» е изграден върху известен от антични източници исторически епизод: опожаряването на Персеполис — една от столиците на персийското царство — от знаменитата атинска хетера, участвувала в похода на Александър Македонски. Този епизод някога се отричаше от буржоазните историци, между които и от такъв голям познавач на Александровата епоха като В. Тарн.

Съвременните изследователи, между които и такъв авторитет като М. Уилър, възстановяват достоверността на епизода. М. Уилър в своята неотдавна публикувана и току-що излязла на руски книга «Пламъци над Персеполис» дава нелишено от хумор обяснение за премълчаването на ролята на Таис от Тарн и други учени като него. Пуританските възгледи на Тарн, лицемерният буржоазен морал не са му позволили Да придаде толкова голямо значение на «жрицата на любовта», както по негово време са гледали на гръцките хетери.

Трябва да отбележим, че по-рано, в края на осемнадесети век, в същата тази Англия възгледите по този повод са били далеч по-свободни и исторически по-правилни. За това свидетелствува например картината на Дж. Рейнълдс от 1781 г., която изобразява артистка с факел в ролята на Таис, подпалваща Персеполис.

В превъзходната художествено-историческа биография на Александър Македонски, написана от Г. Лемб, в монографията на А. Бонар на Таис се отделя полагащото и се място, тъй като няма основание да се съмняваме в достоверността на Плутарх, Ариан, Диодор и други древни автори, които я споменават.

Почти няма сведения за съдбата на Таис след смъртта на Александър — за завръщането ѝ в Египет с Птолемей. А. Бонар, Г. Лемб и други са положителни, че Танс «е играла ролята на императрица в Мемфис».

Изборът на епохата за този роман не е случаен и преди всичко е под влиянието на удивителната личност на Александър Македонски. Интересуваше ме неговото време като преломен момент в историята, преход от национализма на петия-четвъртия век преди н.е. към по-широките възгледи за света и хората, към първите прояви на общочовешкия морал, появили се в третия век със стоиците и Зенон.

По това време човек е получавал второто си име по месторождението си или по местожителството си: атинянин, аргиец, белтиец, спартанец. Затова в романа читателят често ще се сблъсква с такива полуимена.